Война в Босна (War of Bosna)

Автентичен разказ на потърпевша жена, за мъченията и сексуалните посегателства и насилия, който е преживяла по време на войната в Босна и Херциговина (БиХ) (1992 - 1995) от сръбските шовинисти, и военно-престъпници.

Лина живееше във Зворник, в североизточната част на Босна и Херцеговина (БиХ), когато през 1992 година, започва войната в Босна, която до тогава е била в състава на тогавашна Югославия. Тогава Лина е имала син на една годинка и половина, и е била бременна с второ дете в стомаха и. Съпругът и е заминал в Хърватия, по работа там преди започването на войната в Босна.

Когато Зворник е превзет от сръбски пара-военни формирования. Лина успява да избяга, и да се укрие месеци наред в горите около Зворник, заедно с други спасили се жители, от сръбският геноцид.

Но през месец януари на 1993 година. Бежанците от Зворник излизат по принуда от скривалищата си, за да се отправят към град Тузла, в търсене на прехрана, и най-вече, на по-сигурно убежище. Защото зимата е непоносимо студена в гората без провизии, без топло облекло. По време на прехода Лина и синът и се изгубват от останалите, и се оказват сами насред пустошта в гората посред зима. Лина губи съзнание от изтощение, и припада в снега. И когато се свестява. Тя вече е в болницата на Зворник. Болница превърната в тъмница, и инквизиторска база за изтезания за много жени като нея. Лина е била заобиколена от сръбски войници. Те и казват лошата новина, която никоя майка не иска да чуе в живота си. А именно че синът и е мъртъв, премръзнал до смърт. Но не се знае, дали не е убит от сърбите. След това започват да я измъчват бременната в осмия месец тогава Лина, докато не изгубва и второто си дете, с което е била бременна. Накрая войниците извеждат Лина от болницата, и я разкарват по-различни "затворнически" центрове в Зворник и Биелина, където е многократно изнасилвана, подобно на много други жени в нейното пленническо положение.

И до ден днешен. В едно от превзетите села в района на Зворник, има паметник с формата на сърце, издигнат в памет на над 120 местни жени, които подобно на Лина, са били многократно изнасилвани през войната от сръбските престъпници. Двадесет и седем от тях са убити.

Самата Лина е освободена по време на размяна на затворници. Успява да стигне до Тузла, където открива мъжа си. Войната е вече свършила, и Лина и мъжът и, си създават още две деца. Но Лина е зле здравословно. Като нейното и физическо и психично здраве, са безвъзвратно погубени. И въпреки това. Тя успява да се грижи за децата си, за съпруга си, и за неговите родители.

Почти седемнадесет години след Дейтънското "мирно" споразумение. Което слага край на този безумен конфликт. Конфликт разпален, и проведен от сръбските шовинисти. Лина и множество други жени от Босна и Херцеговина (БиХ), продължават да живеят с травмите от изнасилванията, и нечовешките сръбски мъчения, без да получат никаква адекватна, медицинска, или психологическа помощ. А да не говорим пък за икономическите помощи.

И всичкото това описано. Е от доклад, публикуван от право защитната организация Амнести-Интернешънъл, в края на месец март на 2012 година, като описва каква е ситуацията с тези жени в град Тузла. И сега на този етап. В североизточната част на Босна и Херциговина (БиХ). От 1992 година, до 1995 година. Град Тузла е обявен на зона за сигурност. Понятие което и до днес все още ужасява оцелелите от геноцида в Сребреница хора. В тази зона намират убежище хилядите жени, които са били подложени на насилие и инквизиции, или са се опитали, да избегнат сексуалните посегателства от страна на сръбските военни, и пара-военни престъпници, и са успели избягат в град Тузла. Някои се завръщат в онази част от Босна и Херцеговина (БиХ), която след Дейтън, се превръща в Република Сръбска, но не за много дълго.

Една от многото потърпевши жени, на име Мануела. Също се завръща в Зворник, в днешната Република Сръбска, след като е живяла девет години като бежанка в град Тузла.

Неин разказ за преживяното.

“Спомням си всичко, а не искам нищо да си спомням”, признава тя. “Спомням си мъченията. Биеха ме, докато престанех да се държа на краката си. После ме взимаха и ме оставяха сама в стая с някои мъж. Бях в затвора за три месеца, без да имам и най-малката представа къде са децата ми. Прекарвах нощите си да мисля какво се е случило с тях”, допълва тя. “Сега въпреки че взимам лекарства преди да заспя, сънувам все едно и също.

Днес живея в къщата на сина ми, неговата жена, и неговото момиченце на пет годинки. Всички преживяваме само с моята пенсия. Синът ми и съпругата му не получават държавни помощи. Нямат никаква възможност да си намерят работа. В Зворник нямам здравни осигуровки, така че трябва да пътувам сто километра до Тузла, за да отида на лекар”, разказва Мануела.

Много хора остават в Тузла. Нямат средства, за да се завърнат по домовете си. Но най-вече нямат никакво желание за да се завърнат по родните си крайща. Защото там нищо не им е останало на хората.

През 2010 година. Петнадесет години след края на войната в Босна и Херцеговина (БиХ). Благодарение на натиска на босненски, и международни организации. Правителството в Сараево обещава да постави началото на Национална програма за жените, станали жертви на сексуално насилие по време на войната в Босна, и непосредствено след нейният и край. Но това в крайна сметка са все неизпълнени обещания и ангажименти. Три години по-късно. Програмата дори не е финализирана, и не се знае изобщо колко време ще трябва, за да се приеме отново.

А през това време в града Тузла. Жени, с които неотдавна се срещат експерти от Амнести-Интернешънъл. Казват, че страдат от пост-травматичен стрес. Страхова невроза. Венерически болести. Диабет. Безсъние. Или високо кръвно налягане. Почти нито една от тези жени няма нормална медицинска застраховка, и следователно те не могат да си позволят адекватно медицинско лечение. Оставайки си с травмите до края на живота си, от никого не потърсени. Нито една от тях не изпитва болка или състрадание, когато лицата, отговорни за тяхното мъчение, страдание, поробване, сексуалното посегателство, и неправомерно задържане, са съдени и осъдени от правосъдието в Хага, или във Босна.

От десетките хиляди документирани сексуални престъпления, извършени по време на войната в Босна и Херцеговина (БиХ). По-малко от четиридесет, завършват в Международния трибунал за военните престъпления в предишна Югославия в Хага. Или в босненските национални трибунали. Това си е повече и от скандално!

Новото правителство в Сараево, съставено в края на 2011 година, трябва да отвори отново програмата за Подкрепа на жертвите на сексуалните престъпления, оповестена от предишните кабинети. Но може да се окаже. Че при смяната на властта. Тази програма е забравена. Както са забравени и жените на Босна и Херцеговина (БиХ)...