Serbest Forum

Български Форум => Мястото на Atilla Blazhev => Topic started by: Atilla Blazhev on December 09, 2019, 02:29:47 pm



Title: Лагерите на смъртта, ужасяващата истина
Post by: Atilla Blazhev on December 09, 2019, 02:29:47 pm
ЛАГЕРИТЕ НА СМЪРТТА, МРАЧНАТА И УЖАСЯВАЩА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ. (https://atillamustafa.blogspot.com/2019/12/blog-post_47.html)

(1) Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта "Слънчев бряг" край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат "ликвидарани". На много от техните досиета е написано "ЗН" "завръщането нежелателно". Предлагаме ви втората част на изповедта на Кольо Колев автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, "човек за човека е приятел и брат". Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили дори и учителите им от НКВД.

В лагера беше страшно, като в деветият кръг на ада както го описва Данте Алигиери. Товарехме камъни в кариерата с голи ръце. Ръцете ни бяха кървавящи рани, стенехме от болка. Вечер спяхме като мъртви. По някога през бараките чиито стени бяха изградени от дъски на един пръст разстояние минаваха змии - по скалите наоколо се бяха размножили хиляди от тях. Всички ходехме по нужда нощем в една кофа която на сутринта преливаше от нечистотии, но по непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин в бараката миришеше на разложена мърша.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им различни предмети в половите органи. Надзирателките Ръжгева и Куна избираха по-хубавичките от тях вечер и ги водеха до бъчвите с вода, караха ги да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират, защото иначе ги чакаше смърт.

През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце по обяд, се изпичаше се за 5 минути върху нажежените камъни. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до 6 вечерта, от тъмно до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. От нас непрестанно се лееше пот и кръв!

Началника на Трудово-Поправителният Лагер, Мирчо Спасов искаше от нас много, много работа. Свободно време нямахме. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Най-злобни и ожесточени към нас бяха няколкото цигани, криминални пресъпници с присъди, докарани от затвора за да бъдат нещо като помощници на надзирателите. Осъденият за убийства криминален престъпник Благо, или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиме с камъка който носим. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и те ни биеха за да кажем къде са избягалите. Шахо циганина пик се хвалеше с това, че е слаб в аритметиката и бъркаше нарочно при преброяването, за да може да ни бие отново. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на големците от БКП. Носехме на ръце по хълма дялани камъни, желязо, вода, цимент палат за висшите комунисти, построен с робски труд.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:

С тояги, с инструменти, с ножове, с душене. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен който убиха един ден преди разтурянето на лагера. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Притичах до него и се опитах да го докарам в съзнание, прегръщах го, говорех му. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена стоманена лента около 25 см, изключително остра, заточена от двете страни. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно Бате-е, пази се! Погледнах лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи странично две дълбоки рани на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за нещо важно. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, с посинени лица и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани на нас "лагерниците", бай Георги фелдшерът, лекуваше по този начин:
Със заострена клечка човъркаше и изкарваше червеите а после уринираше върху раната "за дезинфекция". Всеки болен беше обречен.

Веднъж един човек искаше да избяга с тръгващия влак, пълен с натрошени камъни и скочи от високите силози. Не можа да уцели вагона, падна на релсите и влака мина през краката му. Закараха го в болницата и само след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в моргата зад тоалетната където умря в съзнание в страшни мъки. Беше единственият жив между труповете на убитите през последните няколко дни.
Молеше за вода, стенеше от непоносимата болка, но ние не смеехме да приближим до него, за да му помогнем.
Помня две момчета дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Успяха да избягат, но техни роднини ги предали. Върнаха ги и ги убиха много мъчително. (Следва продължение)


Title: Re: Лагерите на смъртта, ужасяващата истина
Post by: Atilla Blazhev on December 09, 2019, 02:30:50 pm
(2) Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева тогава имаше такива и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите бонбони лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15 под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве? Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. Има ли други желаещи да празнуват? Данчо изстена само: Братяаз си отивааам. И издъхна.

Докараха едно момче от Габрово, родителите му били "големи партийци". Пратили сина си в "лагера" за малко, та да го сплашат, защото го хванали да слуша "западна музика" по радиото на няколко пъти.

Имаше самочувствие, гледаше отвисоко и още на третия ден го убиха. След няколко дни родителите му дойдоха да си го вземат. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата на убитите са откарвани в Белене и са служели за храна на свикналите с човешка мърша прасета.

Предатели между нас нямаше, сигурен съм, тъй като ние не говорехме помежду си нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да викаш и то така, че да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо чук, инструмент и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора заплахата за мирния комунизъм

Имаше адвокати, народни представители и други. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел България. Имаше хора на 40, 50 дори и на 60 години. Никой от тях не издържа

В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двадесетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед да се събере мършата в газката. И ни накараха да почистим. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха. Полуживи ги захвърляха в моргата
и като издъхнат заедно с с другите убити ги товареха в камиона за храна на прасетата в Белене. На тяхно място веднага докарваха други "лагерници" без съд и присъда от всички краища на България.

Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Корав и чер като тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да ядат трева и листя от растенията които растяха около бараките Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, така както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Средно по трима на ден. И това е само за една година.

Веднъж началника Мирчо Спасов държа реч в която ни обясняваше защо сме докарани в лагера.
Тогава Васко от Струмяни се обади: Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма? Мирчо Спасов каза:

Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм. И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. След една седмица Васко от Струмяни вече го нямаше, съобщиха, че се е самоубил.

И до днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба в най-леката категория. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсиха за състезания. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях четиридесет и няколко килограма.

Една сутрин видях, че идват за мен, и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя, сигурно ще ме пуснат да си ходя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: Стигааа! Той отпусна тоягата и ми каза: Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш. Изчезвай, махай се оттук. Излязох, паднах край шосето което водеше към града, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма Спартак, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

За мен най-виновни са Мирчо Спасов и Българската Комунистическа Партия. Казваше ни, че било повеля на партията и той изпълнявал стриктно своя патриотичен дълг. Понякога с просташко намигане добавяше, че работата му била като всяка работа и той като всички трябвало да си храни децата.
Изроди, жадни за власт, бяха намерили удовлетворение на садистичният си нагон тук, в "лагера на смъртта - Ловеч"

И когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: Никога, никога повече комунизъм и човешко насилие!

През 1959 година, след гафа на Антон Югов и решението на Комунистическата Партия - да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер Слънчев бряг, край каменните кариери на Ловеч. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като непоправими рецидивисти. Той е секретен и по много сведения е най-страшният лагер в България. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души, от които около половината са убити там без съд и присъда. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.