Смърт и изгнание

Османската немощ

Ако турците бяха в състояние да защитят империята си, едва ли щеше да има такова изтребление и преселение на мюсюлмани. Сред историците няма съгласие относно причините, довели до подобно обезсилване на Османската империя. Постепенната деградация на традиционната османска административна система със сигурност е допринесла за вътрешното отслабване на държавата, така както пък пазарната ситуация е оказала обратен ефект върху османската икономика. Подобно на останалите народи по света османското население има маргинално участие в интелектуалните, научните и индустриалните революции, които променят и овластяват Европа. Когато установяват своята немощ, турците вече са останали без финансови ресурси и административна власт, за да правят бързи промени. Въпреки че постоянният военен натиск от страна на враговете изисква незабавни действия, турците не могат в рамките само на няколко поколения да изравнят позициите по отношение на онова, което Европа постига за петстотин години.

Към 1800 година правителството на Османската империя е вътрешно слабо, не е в състояние да финансира и контролира дори традиционната османска военна система, още по-малко една модерна армия и флот, които биха могли да противодействат на имперските врагове. Реформите от XIX век изграждат османските сили до ниво, което позволява на турците да подчинят вътрешните си врагове и разширят централизираният контрол на империята, но турците не успяват да се изправят срещу външните си врагове. Армиите на европейските сили са по-добре обучени въоръжени, със значително числено превъзходство. Заобиколени от врагове, турците

                                                                                                   16

са оставени „без въздух“, за да подредят собственият си двор. Изграждането на модерна държава и армия изисква време. Създаването на индустриализирана икономика – основата на всяка силна държава – също изисква време. Враговете на турците и в частност Русия не им дават това време. Османската армия води войни през 1806–1812, 1828–1829, 1832–1833, 1839–1840, 1853–1856, 1877–1878, 1897, 1911–1913, 1914–1918 и 1919–1923, а през 1801, 1815–1817, 1821–1830, 1866–1868, 1875, 1876 и 1896–1897 години трябва да се справя с масови бунтове и мащабни въстания. Военните, които е трябвало да бъдат обучавани, са били принудени постоянно да се сражават неподготвени, постоянно са понасяли загуби в жива сила. Държавните финанси, необходими за модернизацията, се насочват към осигуряване на военни действия, завършили със загуба на територии и приходи в хазната. Накратко казано, османската немощ води до османски загуби, а загубите допринасят за това империята да остане слаба. Именно османската немощ предпоставя и другите два фактора – национализма на османските малцинствени групи и руската експанзия.

Национализъм и неподчинение

Национализмът в Османската империя несъмнено е концептуално привнесен от Западна Европа, на развитието му по тези земи има уникални характеристики. Неговите първи проявления се свързват с османската идея за религиозна чистота на нацията (millet), а не толкова с етническият национализъм на Запада. От самото начало на Османската империя държавата е допускала съществуването на християнски църкви, а чрез системата на миллета, основана върху идеята за ограничено самоуправление, разделението по религиозен признак е било поддържано и дори подкрепяно. Всяка религиозна общност или миллет е получавала голяма доза автономност. Съдилищата, училищата, социалните системи са били в ръцете на църковният клир. Правното разделение се е отразявало върху ежедневието на хората, принадлежащи към различни миллети, които обикновено а живеели и работили заедно, отделени от останалите религиозни групи. За ранните османлии тази политика е не просто зачитане на правилото, завещано от Пророка Мохамед, да се толерират християни и евреи, а житейска практика на „разделяй и владей“. Резултатът е такъв, че всички владетели принадлежат към една религия – исляма – но всички останали вероизповедания се запазват

                                                                                                   17

и получават изявена идентичност. Не са полагани особени усилия за интегриране на различните религии в една „нация“. Предвид дълбочината на религиозното чувство и значимостта на религиите за личната и груповата идентичност обединението на тези раздробени религиозни общности би било невъзможно без насилствено покръстване, а турците по онова време не водят такава политика. През вековете османското владичество мнозина са приели исляма, но не принудително, тъй като почти не е имало религиозно насилие (еничарите са били специален казус въпреки официалната политика).

В системата на миллета турците признават наличието на класа от субекти, лишени от свойствена лоялност към държавата. При системата на миллета няма очакване за лоялност към държавата и обикновено такава не се демонстрира. Щом се поддържа общественият ред и плащат данъците, държавата не се интересува от отношението на поданиците към нея. Истинската лоялност се проявява към индивидуалната религиозна общност. Традиционно понятието „османлия“ се използва по отношение на властимащите в държавата – служители в бюрокрацията или военни лидери – а не за определяне на националност. По-късно, когато реформаторите се опитват да създадат османска националност, техните усилия се оказват твърде закъснели. Предишните нрави за идентификация като грък или арменец, и по религии, са вече неизкореними.

С напредването на XIX век „националното“ самосъзнание сред османските християни се задълбочава, национализмът сред османските малцинства придобива „расистки“ характеристики, познати от италианският или германски национализъм, но силната религиозна връзка никога не изчезва. До голяма степен, ако не изцяло, националното самосъзнание на гърци, българи и арменци се гради върху религиозната идентификация. И в това няма нищо странно, тъй като християнските църкви векове наред са били хранилища на културните традиции, характерни за отделните християнски общности. Християните може да са консумирали същата храна, да са живели в същите като стил къщи, понякога дори да са говорили същият език като мюсюлманските турци, но са изповядвали вярата си поотделно.

Турците обаче не са получили сериозна отплата за дългогодишната и уникална традиция на религиозна толерантност. По ирония на съдбата те плащат висока цена за нея. Чуждите народи обяс-

                                                                                                 18 

няват намесата си във вътрешните дела на Османската империя с оправданието, че защитават християнските миллети и братства. Християнските миллети от своя страна използват именно този смисъл на религиозното р4азделение, за да възпитават антиосмански национализъм.

Икономическите и социалните промени в Османската империя от XIX век създават у християните чувство за надмощие и задълбочават тяхното недоволство от мюсюлманските управници. Подкрепяни с връзките си с християнските сили в Европа и с една превъзходна образователна система, християните извличат несъразмерни ползи от икономическият напредък на XIX век. Мисионери и други проповедници им създават чувството за надмощие и принадлежност към една общност с европейските имперски сили. Множеството проспериращи християни демонстрират естествено желание да съчетаят икономическият успех с политическата власт. Това им бива отказвано. Османската империя е мюсюлманска империя, където на християните се разрешава да живеят. Мюсюлманите доминират както в демографско, така и в политическо отношение. Недоволството от политическата ситуация трябва да е било мощен фактор за национализма на християнските етнически групи. С икономическият напредък на християните тяхното самочувствие се изправя срещу това на мюсюлманите, като се основава на чувството им за превъзходство по религия и вековна доминация. Когато се появява възможност за обрат, тя охотно е оползотворена.

Религиозният елемент в национализма на малцинствата има две значителни проявления. Първо, той захранва безкомпромисната интензивност и чистотата на самата националистическа идея. Враговете се изправят не само срещу националните аспирации на противника, те се изправят срещу Бога. Това улеснява атаките срещу онези, които са обявени за враг на народа. Религиозният национализъм също позволява лесно назоваване на врага. Както ще стане ясно по нататък, мюсюлманите като такива се възприемат като национални врагове от всяка друга националистическа група. Те не е трябвало да бъдат толерирани като част от нацията, защото не са били етнически братя, нещо повече, те са били „неверници“. Това е една от причините, която води до насилственото изселване на мюсюлмани, съпровождаща всяка национална революция.

                                                                                                 19

През XIX век историята на мюсюлманските жертви в новият национализъм започва с Гръцката революция от 1821 година. Сърбите въстават преди това, но тяхната съпротива, насочена предимно към властването на еничарите в Сърбия, носи малко от белезите на националните въстания, които избухват през следващият век. Гръцкото недоволство бележи началото на поредица от социални движения, които се характеризират с изтребление и изселване на мюсюлманите от техните земи. Гръцката революция създава модел, който по-късно следват и други национални бунтове в османската империя.