December 06, 2024, 08:23:11 pm
Welcome,
Guest
. Please
login
or
register
.
1 Hour
1 Day
Forever
Login with username, password and session length
Home
Help
Gallery
Staff List
Login
Register
Смърт и изгнание
Serbest Forum
>
Forum
>
Български Форум
>
Мястото на Atilla Blazhev
>
Смърт и изгнание
Pages: [
1
]
Go Down
« previous
next »
Print
Author
Topic: Смърт и изгнание (Read 572 times)
Atilla Blazhev
Hero Member
Karma: +7/-1
Posts: 996
Севлиево
Смърт и изгнание
«
on:
August 10, 2022, 10:20:25 am »
Смърт и изгнание
Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821–1922)
ДРУГАТА ИСТОРИЯ
(Предговор към българското издание)
Американският историк Джъстин Маккарти е непознат за българският читател. Изключения са твърде малкото и оскъдни информации за него в някой дискусионни Интернет форуми за история. Почти непознат е и за българските историци. И доколкото се е налагало някой от тях да се произнесат за научното му творчество, оценките за него са крайно отрицателни. Например според някои български историци това е „един изключително протурски настроен американски изследовател“, защото „до голяма степен тезите му съвпадат с вижданията в турската историография“.
Кой всъшност е Джъстин Маккарти? Маккарти е американски демограф, професор по история в Университета в Луисвил, Кентъки. Неговата изследователска област е историята на Османската империя и най-вече последните й 100 години. Автор е редица сериозни изследвания (1), но си е спечелил известност преди всичко с книгата „Смърт и изгнание“. За цялостното си научно творчество е получил престижни награди и стипендии.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(1) Death and Exile: The ethnik Cleansing of Ottoman Muslims, 1821-1922 (Смърт и изгнание: Етническото прочистване на османските мюсюлмани), 1821 – 1922 (Принстън, Ню Джърси, 1995); The Ottoman Peoples and the End of Empire (Historical Engings) Османските народи и края на империята (Исторически завръшеци ) (Лондон, Ню Йорк, 2001); The Оttoman Тurks: An Introdictory History to 1923 (Османските турци: встъпителна история до 1923, Лондон; Ню Йорк, 1997); Muslims and Minorities: The Population ot ottoman Anatolia and the End f the Empire (Мюсюлмани и малцинства : Населението на османски Анадол и края на империята (Ню Йорк, 1983); Turks and Armenians: A manual on the Armenian question, Турци и арменци: наръчник по арменския въпрос (Вашингтон, 1989); Arab World, Turkey, and the Balkans, 1878-1914: A Handbook ot Historical Staistics (Referens Publikation in International Historical Statistics, Арабският свят, Турция и Балканите, 1878-1914, Историческа статистика (Бостън, 1982); Who Are the Turks? (A Manual for Teahhers) Кои са турците? Наръчник за учители (в съавторство с Каролин Маккарти и с участието на Талят Халман, Юлкю Бейтс и Йозлем Сенсой (Ню Йорк, 2003) и др.
5
В проучванията и публикациите си Маккарти се концентрира върху периода, в който Османската империя започва да се разпада (началото на XIX в). Той твърди, че много от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели – най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците от 1821 до 1922 година. Много педантично и подробно Джъстин Маккарти се фокусира върху промените в етническият състав на населението в империята. По този начин той обосновава тезите си за етническото прочистване на османските мюсюлмани от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани.
Маккарти има неортодоксален поглед върху т. нар. Арменски геноцид, за които се твърди, че е настъпил през 1915 – 1916 г. За разлика от повечето учени, изследвали тази тема, която окачествяват събитията като геноцид, Маккарти ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой османски мюсюлмани.
Тъй като Маккарти на практика отрича т. нар. Арменски геноцид, той често е обект на критика. В повечето случай нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Най-често го характеризират като “учен от турската страна на дебата“. По разбираеми причини към него най-много има критики от проарменски настроени учени, включително и обвинения, че е „агент на турското правителство“. Заради коренно противоположните си научни твърдения Маккарти е бил обект и на кампании, по време на които го етикетират още като „отрицател на геноцид“ и „ревизионист“. Обект на постоянен вандализъм е неговата страница в Уикипедия. Изобщо с всевъзможни средства се цели неговото дискредитиране.
И все пак критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнският Запад. Въз основа на тях той доказва, че мюсюлманите също са страдали не по малко по време на тези войни и непрестанни бунтове на християнските народи. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-
6
много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтовници, подпомагани от руснаците (1890, 1894-1895, 1905, 1909, 1915-19222 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случай достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села“. Че не по малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорението на стотици населени места е и делът на руснаците. Че в крайна сметка многобройните смъртни случай по време на Първата световна война и непосредствено след нея са в резултат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести и не са поради умишлено и съзнателно провеждане на политика за извършване на геноцид от Османската империя. Според него през последното столетие на империята турците никога не са провеждали политика на геноцид.
Горните си твърдения Маккарти популяризира активно не само чрез своята книга, а и в редица статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Бил е лектор в Турция, Англия, Германия, Австрия, Холандия, Израел, Босна и Канада. Това го прави мишена на много критики главно от страна на силната арменска диаспора, на организации и немалко историци от тези страни, които го нападат като водач в „списъка на отричащите арменският геноцид“. Всеобщо е мнението на критиците му, че той е съучастник в „мащабен проект“ за подкопаване усилията за осъждане на арменският геноцид. Че той просто е „купен“ историк, че се е „продал“.
Има и историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти. Според тях например често се пренебрегват страданията на мюсюлманите по време на войните от 1877-1878 и 1912-1922 г. И Маккарти е допринесъл много за коригиране на тази неправда. Те признават необоримостта на част от тезите на Маккарти, включително и това, че опустошенията и разоренията от армиите и бунтовниците на арменците, сърбите, българите, гърците и руснаците на територията на империята са много по-широкомащабни и унищожителни. Че те също са причинили смъртта на много мюсюлмани и че броят на смъртните случай може да бъде
7
равен от двете страни. Че жестокостите, извършени от християните са качествено по-различни, далеч по-жестоки от тези, извършени от мюсюлманите (турци, кюрди и татари).
Има и отзиви на читатели на английското издание. И те, както и научните среди, са крайни – от пълно отрицание до категорична подкрепа. Изглежда обаче, че за разлика от историците обикновените читатели са по-спокойни, по-толерантни и оценяват като положителен факт появата на „другата история“. Много от тях споделя, че им е било полезно да научат нещо повече за другите, за техните страдания и болки. Според някой книгата е ръководство за тези, които искат да видят една справедлива история. Други след прочитането на книгата са убедени, че Маккарти не е турски наемник, защото почти всяко едно изречение в книгата му се доказва от надеждни източници. Трети благодарят на Джъстин Маккарти за подробното изследване и обективен подход. И споделят колко е тъжно да се види как милиони мюсюлмански хора също са били измъчвани и убивани и как светът е обърнал лицето си към другата истина, като е пренебрегнал този вековен геноцид. Четвърти вярват, че книгата разкрива историческата истина за страданията на милиони невинни мюсюлмани, които са изнасилвани, убивани, прогонени в изгнание и изобличава отвратително двойния стандарт на западните общества при тълкуването на историята.
По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българските читатели ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Няма да повярват на нищо от написаното в нея и ще мислят, че събитията там са представени едностранчиво. Ще мислят, че в ръцете си държат продукт на огромна фалшификация, „оръдието“ на една добре организирана, мащабна манипулация на турската историография и пропаганда. Казано най-общо, ще им се струва, че четат една история, съшита с бели конци. Недоволството им ще бъде особено голямо там, където авторът представя ключови събития от новата българска история в коренно противоположна светлина. И навярно ще се питат: ако написаното в нея е вярно, защо българските историци не са ги запознали поне с един от изнесените там неприятни факти. Защо не знаят почти нищо, с което да поставят под съмнение или да подкрепят поне една от основните тези на автора.
8
Както всяка, така и тази книга носи някаква ценност, затова нека читателите да не бързат с оценките си. Без съмнение пред българският читател е четиво, което той няма да одобри и трудно ще възприеме, защото ще му е трудно да се раздели с някой от представите си за нашата история. Редица факти от най-новата българска история в тази книга са преобърнати наопаки, представени са в коренно противоположна светлина. Авторът дава много различен поглед към редица събития от българската история. За много от тях гледната му точка е диаметрално противоположна от официално приетата в България.
И все пак звучи успокоително, че на няколко места в книгата си Маккарти изрично подчертава, че преобладаващото, огромно мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка една нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение и на други християнски народи и държави, на техните армии и бунтовнически формирования по време на последните 100 години на Османската империя. На стълкновенията им с османците и Османската армия, а именно: на руснаците в Русия, гърците в Гърция, арменците и в по-малка степен на сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участието във взаимното изтребление на противната страна – турците, татарите и черкезите, причинили също не малко страдания и мъки на християните. Не е пропуснато да се посочи вината и открои злокобната роля на някой от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.
Гледните точки, които липсват в тази книга и която изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. Той си е поставил за цел да ни представи
Report Spam
Logged
Ben Atilla Mustafa (Zuahid) Blazhev
Atilla Blazhev
Hero Member
Karma: +7/-1
Posts: 996
Севлиево
Re: Смърт и изгнание
«
Reply #1
on:
August 10, 2022, 10:43:11 am »
другата, премълчаната история, прикриваната, другата истина. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че истината за много от дискутираните събития е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. От тук нататък вече е спорен въпросът кой повече е избил,
9
кои са по-потърпевшите – християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите.
Книгата, с която Маккарти за първи път се представя в България и която най-вероятно ще предизвика значим обществен интерес, е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само конкретните исторически факти.
Оставяме българският читател сам да прецени дали изнесените многобройни и звучащи доста скандално факти са достоверни. Сами да решат доколко са основателни са изводите на Джъстин Маккарти, част от които се отнасят и до историята на България през разглеждания период. Думата за професионалната стойност, за качествата и обективността на този солиден научен продукт има и немалобройната армия от титулувани български историци, чиято тясна специализация е османистиката, а по-конкретно последните 100 години от историята на Османската империя ( в това число българската, балканската). Засега е ясно само едно, че и те често са ползвали изворите и литературата, на която Маккарти се позовава, при това с голяма вещина и педантичност. Дали си е съчинявал и преиначавал, лесно може да се провери.
Няма нищо страшно в това да прочетем другата история. Може би е полезно да изпием една горчива чаша, да научим какво другите пишат за нас. И без това тези събития напоследък много повече и все по-открито се дискутират и вече не можем да се преструваме, че не знаем за написаното. Без да сочим кое е истина и кое неистина, намираме книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Освен документалните източници е използвана и впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори само това я прави ценна, за да я препоръчаме на читателите.
Ст. н.с. д-р Веселин Ангелов
10
ВЪВЕДЕНИЕ
Тази студия за мюсюлманската смъртност и миграция е резултат от проучването ми върху населението на Османската империя през Първата световна война. Интересът ми по онова време беше насочен към просто установяване на това колко мюсюлмани са живели в Анадол (Анатолия) и как се е променила числеността им през XIX и XX век. Резултатите ме поразиха – всичко, което бях чел за османската история до този момент, не ме беше подготвило за мащабната смъртност от онзи период. Статистиката показва, че е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население. Не можех да повярвам, че историята може да скрие толкова много жертви, но проверявайки отново и отново, данните водеха до едни и същи изводи. И то не само по времето на Първата световна война, а и през целия XIX век мюсюлманите, населявали Анадол, Крим, Балканите и Кавказ, са подложени на изтребление, което си заслужаваше и по нататъшно задълбочено проучване.
Настоящата книга е резултат от това проучване – тя описва историята на изтреблението и принудителното разселване на мюсюлманските народи. Тя представя подробно жертвите, дадени от мюсюлманите, но би било погрешно тези жертви да се разглеждат, сякаш са дошли от нищото. Упоритото избягване в предишните исторически анализи да се споменават жертвите, дадени от мюсюлманите, не може да бъде обяснявано с твърдението, че християните също са страдали. Голяма част от ужаса и мъките, документирани в тази книга, са преживени във войни, когато всички страни са били подложени на страдание. Жертвите от мюсюлманска страна винаги са били съпътствани от жертви на християни. За това винаги, когато това е било възможно, съм споменавал злощастната съдба и на християните, които са били в конфликт с мюсюлманите. Тази книга обаче не е история на османските народи, не е и хроника за жертвите на всички войни в един регион. Това е историята на мюсюлманското страдание, но не защото само мюсюлмани са страдали, а защото е необходим коректив на традиционното, едностранчиво отразяване на историята на турското и мюсюлманското население в региона. Вярвам също така, че това е история, която има своята самостойна легитимност. Това е разказ за една мащабна смърт и за едно от най-големите преселения в историята на човечеството.
Report Spam
Logged
Ben Atilla Mustafa (Zuahid) Blazhev
Atilla Blazhev
Hero Member
Karma: +7/-1
Posts: 996
Севлиево
Re: Смърт и изгнание
«
Reply #2
on:
August 10, 2022, 11:42:43 am »
Глава първа
Земя за отнемане
През 1800 година Анадола, Балканите и Южна Русия представляват една огромна мюсюлманска територия.
Това са земи, по които властват мюсюлмани, населени са предимно с мюсюлмани или – или както е голяма част от Балканите и Кавказ – земи, където мюсюлманите са внушително мнозинство. Те обхващат Кримският полуостров, значителна част от кавказкият регион, Източен и Западен Анадол, Югоизточна Европа от Албания и Босна до Черно море – земи, почти изцяло включени в Османската империя. Географски към тях принадлежат райони от Румъния и Южна Русия, където мюсюлманите са мнозинство сред различните етнически групи. До 1923-та година само Анадола, Източна Тракия и части от Югоизточен Кавказ остават мюсюлмански. Балканските мюсюлмани до голяма степен са изчезнали, избити или принудени да се преселят другаде. Останалите живеят в компактни населени места из Гърция, България и Югославия. Същата съдба е сполетяла и мюсюлманите от Крим, Северен Кавказ и руските части на Армения – те просто изчезват. Милиони мюсюлмани, предимно турци, умират; още толкова се преселват там, където днес е разположена Турция. В периода между 1821 и 1922 година над пет милиона мюсюлмани са насилствено изведени от техните земи. Пет и половина милиона мюсюлмани умират – мнозина избити във войни, други измрели от глад от глад и болести като бежанци.
Значителни части от историята на Балканите, Анадола и Кавказ не могат да бъдат разбрани правилно, без да е осмислена съдбата на мюсюлманските бежанци и на загиналите по тези земи мюсюлмани. Тава особено валидно за историята на национализма и империализма. Съвременната карта на Балканите, Анадола и Южен Кавказ очертава граници на държави със сравнително компактно население, държави, възникнали във войни и революции, които са ги отделили от Османската империя. Тяхната етническа и религиозна хомогенност е постигната чрез прогонване на мюсюлманското население. С други думи, новите държави възникват върху страданието на хората, които са принудени да напуснат земите. Така, както руският империализъм, определян често като „цивилизационен“ марш на европейс-
12
ката култура, носи със себе си смъртта на милиони черкези, абхазци, лази и турци. Национализмът и империализмът се оказват далеч по-страховити, когато на сцената излязат техните жертви.
Изтреблението на мюсюлмани е значителна част от историята на турският народ. Най-вече турците са тези, които са усетили най-тежко последствията от национализма и империализма. Във времена когато Османската империя води вътрешни битки, за да се реформира и оцелее като модерна държава, държавата първо е принудена да използва ограничените си ресурси, за да защити народа си от изтреблението, на което го подлагат враговете му, а след това да се погрижи и за бежанците от земи, където врагът триумфира. След като Османската империя е разрушена през Първата световна война турците от днешна Турция се изправят пред същите проблеми –инвазия, бежанци и смърт. Турците оцеляват, но тяхната нация е силно засегната от събитията през последните два века. Новата Република Турция е нация от емигранти, чиито граждани идват от България, Гърция, Югославия, Армения, Грузия, Русия, Украйна и от всякъде другаде. Както и предшестващата я Османска империя, Турция преживява всички трудности, породени от необходимостта да интегрира емигрантското население и да възстановява разрушенията от войната, докато полага усилия да се реформира и оцелее. Тези предизвикателства оформят образа на Република Турция.
Независимо от историческата значимост на мюсюлманските жертви, хрониките не ги отразяват. Историческите книги и разкази говорят за изтреблението на българи, арменци и гърци, но никога за съпътстващото ги унищожение на турци. Изгнанието и смъртта на мюсюлманите си остават непознати за поколенията. Това противоречи на съвременната практика в други сфери на историческата наука. Съвършено правилно днес се приема за недопустимо писанието за американската експанзия, без да се отчитат бруталността спрямо индианците. Масовите кланета по време на 30-годишната война са задължителна част от историческия анализ на религиозните промени в Европа. Историците не могат да пишат за империализма, без да отбележат масово избиване на африканци в Конго или на китайци по време на Войните за опиума. Към момента е сигурно обаче, че историята на страданието в Кавказ, и на Балканите или Анадола не е написана или разбрана на Запад. Историята на Балканите, Кавказ и
13
Анадола е написана без споменаване и почит към един от основните играчи – мюсюлманското население.
„Традиционната“ гледна точка към историята на Балканите, Кавказ и Анадола е далеч от пълнотата на събитията – да не кажем подвеждаща – тъй като историите на османските малцинствени групи са извадени от контекста, голяма част от които са страданията на мюсюлманите по същото време и на същите места, където се случват нещастията на християните, и най-често са по-страшни. Неколцина са авторите, осмелили се да променят традиционната историческа версия и те са били осмени като „ревизионисти“, сякаш изразяването на алтернативната гледна точка е академичен грях, а фактологическата точност на контекста – неуместна подробност. Историята е, че именно историците са призвани да ревизират едностранчиво представените исторически факти, да променят дефицитната традиционна мъдрост. Не са много историческите области, които толкова силно се нуждаят от ревизия, колкото историята на османските народи. Историята, която може да бъде прочетена след такава ревизия, нарушава установените представи – тя е разказа за турският народ като жертва, а това не е обичайна роля, която се присъжда на турците. Тази история не включва традиционния образ на турците като мъчители – и никога като жертви – както все още биват представяни в историята на Америка и Европа – дълго, след като би трябвало този образ да е изчистен заедно с останалите артефакти на расизма от XIX век.
Мюсюлманите
Субектите в тази книга принадлежат към различни етнически групи, но ги обединява общата им религия – всички те са мюсюлмани. Болшинството са турскоговорящи; често се оказва невъзможно определянето на етническата група, към която принадлежи голяма част от мюсюлманите. Етническото разнообразие сред населението на Османската империя никога не е било признавано официално от страна на властите, а гражданите с османска националност са били нарочно преброявани за целите на военната повинност и данъчното облагане в зависимост от тяхното вероизповедание. Османският мюсюлманин е можел да принадлежи към която и да е била езикова група, но е бил признаван за такъв само въз основа на направената декларация, Мохамед е Божий пророк. Аналогично,
14
гърците са били част от Гръцката православна църква независимо от тяхната етническа или езикова самоидентификация, арменците – на Грегорианската или на Католическата арменска църква. Масовата идентификация също е осъществявана според вероизповеданието. Съвсем доскоро турци, албанци, босненци, както и всички останали мюсюлмански групи са се самоопределяли просто като „мюсюлмани“.
Поради тази идентификация по признак религия съвсем закономерно е и определянето на мюсюлманите като компактна, монолитна група. Проучваните и описвани в тази книга субекти, самоопределили се като мюсюлмани, са били класифицирани като „мюсюлмани“ и от техните държави и именно поради факта, че са мюсюлмани, са били подложени на преследване. Независимо от всичко обаче етническият произход не е фактор, който може да бъде пренебрегнат. Турците мюсюлмани и албанците мюсюлмани имат различна съдба и исторически опит от войните им с гърци и сърби. Към помаците – както са известни българските мюсюлмани – българските християни са имали специално отношение. Прогонените черкези, заселили се в Анадола, са етнически различни от местните турци. И накрая, кюрдските действия в Османският изток не могат да бъдат анализирани пълноценно, ако кюрдите не се разглеждат като такива. За това е важно и необходимо да се идентифицира населението на Балканите, Анадола и Кавказ като „мюсюлмани“, но понякога е добре да се отчита и етническото разнообразие сред хората, живели по тези места.
Твърде много безсмислици са изписани по отношение на етническите групи в Близкият изток и на Балканите. Различните етнически групи често са назовавани „раси“, сякаш са белязани по кръвна група или дух завинаги да бъдат гърци, албанци, турци или арменци. Тук етническите групи са обособени по езиков признак. „Албанците“ са говорили албански. „Помаците“ са били мюсюлмани, които говорят български. „Турците“, включително и тези, наричани често татари или тартари, са говорили турски. Изключение правят единствено онези, като например турскоговорящите арменци, които демонстративно са се идентифицирали като част от друга общност.
15
Причини за промяната
Подобно на други исторически събития политическите причини за промяната, настъпила сред тези мюсюлмани, е комбинация от различни политически процеси. Три значителни фактора се съчетават, за да определят съдбата на мюсюлманите в Османската империя, на Крим, Балканите и Кавказ – военната и икономическата немощ на Османската империя, национализмът сред християнското население и руската империалистическа експанзия.
Report Spam
Logged
Ben Atilla Mustafa (Zuahid) Blazhev
Atilla Blazhev
Hero Member
Karma: +7/-1
Posts: 996
Севлиево
Re: Смърт и изгнание
«
Reply #3
on:
August 10, 2022, 11:45:53 am »
Османската немощ
Ако турците бяха в състояние да защитят империята си, едва ли щеше да има такова изтребление и преселение на мюсюлмани. Сред историците няма съгласие относно причините, довели до подобно обезсилване на Османската империя. Постепенната деградация на традиционната османска административна система със сигурност е допринесла за вътрешното отслабване на държавата, така както пък пазарната ситуация е оказала обратен ефект върху османската икономика. Подобно на останалите народи по света османското население има маргинално участие в интелектуалните, научните и индустриалните революции, които променят и овластяват Европа. Когато установяват своята немощ, турците вече са останали без финансови ресурси и административна власт, за да правят бързи промени. Въпреки че постоянният военен натиск от страна на враговете изисква незабавни действия, турците не могат в рамките само на няколко поколения да изравнят позициите по отношение на онова, което Европа постига за петстотин години.
Към 1800 година правителството на Османската империя е вътрешно слабо, не е в състояние да финансира и контролира дори традиционната османска военна система, още по-малко една модерна армия и флот, които биха могли да противодействат на имперските врагове. Реформите от XIX век изграждат османските сили до ниво, което позволява на турците да подчинят вътрешните си врагове и разширят централизираният контрол на империята, но турците не успяват да се изправят срещу външните си врагове. Армиите на европейските сили са по-добре обучени въоръжени, със значително числено превъзходство. Заобиколени от врагове, турците
16
са оставени „без въздух“, за да подредят собственият си двор. Изграждането на модерна държава и армия изисква време. Създаването на индустриализирана икономика – основата на всяка силна държава – също изисква време. Враговете на турците и в частност Русия не им дават това време. Османската армия води войни през 1806–1812, 1828–1829, 1832–1833, 1839–1840, 1853–1856, 1877–1878, 1897, 1911–1913, 1914–1918 и 1919–1923, а през 1801, 1815–1817, 1821–1830, 1866–1868, 1875, 1876 и 1896–1897 години трябва да се справя с масови бунтове и мащабни въстания. Военните, които е трябвало да бъдат обучавани, са били принудени постоянно да се сражават неподготвени, постоянно са понасяли загуби в жива сила. Държавните финанси, необходими за модернизацията, се насочват към осигуряване на военни действия, завършили със загуба на територии и приходи в хазната. Накратко казано, османската немощ води до османски загуби, а загубите допринасят за това империята да остане слаба. Именно османската немощ предпоставя и другите два фактора – национализма на османските малцинствени групи и руската експанзия.
Национализъм и неподчинение
Национализмът в Османската империя несъмнено е концептуално привнесен от Западна Европа, на развитието му по тези земи има уникални характеристики. Неговите първи проявления се свързват с османската идея за религиозна чистота на нацията (millet), а не толкова с етническият национализъм на Запада. От самото начало на Османската империя държавата е допускала съществуването на християнски църкви, а чрез системата на миллета, основана върху идеята за ограничено самоуправление, разделението по религиозен признак е било поддържано и дори подкрепяно. Всяка религиозна общност или миллет е получавала голяма доза автономност. Съдилищата, училищата, социалните системи са били в ръцете на църковният клир. Правното разделение се е отразявало върху ежедневието на хората, принадлежащи към различни миллети, които обикновено а живеели и работили заедно, отделени от останалите религиозни групи. За ранните османлии тази политика е не просто зачитане на правилото, завещано от Пророка Мохамед, да се толерират християни и евреи, а житейска практика на „разделяй и владей“. Резултатът е такъв, че всички владетели принадлежат към една религия – исляма – но всички останали вероизповедания се запазват
17
и получават изявена идентичност. Не са полагани особени усилия за интегриране на различните религии в една „нация“. Предвид дълбочината на религиозното чувство и значимостта на религиите за личната и груповата идентичност обединението на тези раздробени религиозни общности би било невъзможно без насилствено покръстване, а турците по онова време не водят такава политика. През вековете османското владичество мнозина са приели исляма, но не принудително, тъй като почти не е имало религиозно насилие (еничарите са били специален казус въпреки официалната политика).
В системата на миллета турците признават наличието на класа от субекти, лишени от свойствена лоялност към държавата. При системата на миллета няма очакване за лоялност към държавата и обикновено такава не се демонстрира. Щом се поддържа общественият ред и плащат данъците, държавата не се интересува от отношението на поданиците към нея. Истинската лоялност се проявява към индивидуалната религиозна общност. Традиционно понятието „османлия“ се използва по отношение на властимащите в държавата – служители в бюрокрацията или военни лидери – а не за определяне на националност. По-късно, когато реформаторите се опитват да създадат османска националност, техните усилия се оказват твърде закъснели. Предишните нрави за идентификация като грък или арменец, и по религии, са вече неизкореними.
С напредването на XIX век „националното“ самосъзнание сред османските християни се задълбочава, национализмът сред османските малцинства придобива „расистки“ характеристики, познати от италианският или германски национализъм, но силната религиозна връзка никога не изчезва. До голяма степен, ако не изцяло, националното самосъзнание на гърци, българи и арменци се гради върху религиозната идентификация. И в това няма нищо странно, тъй като християнските църкви векове наред са били хранилища на културните традиции, характерни за отделните християнски общности. Християните може да са консумирали същата храна, да са живели в същите като стил къщи, понякога дори да са говорили същият език като мюсюлманските турци, но са изповядвали вярата си поотделно.
Турците обаче не са получили сериозна отплата за дългогодишната и уникална традиция на религиозна толерантност. По ирония на съдбата те плащат висока цена за нея. Чуждите народи обяс-
18
няват намесата си във вътрешните дела на Османската империя с оправданието, че защитават християнските миллети и братства. Християнските миллети от своя страна използват именно този смисъл на религиозното р4азделение, за да възпитават антиосмански национализъм.
Икономическите и социалните промени в Османската империя от XIX век създават у християните чувство за надмощие и задълбочават тяхното недоволство от мюсюлманските управници. Подкрепяни с връзките си с християнските сили в Европа и с една превъзходна образователна система, християните извличат несъразмерни ползи от икономическият напредък на XIX век. Мисионери и други проповедници им създават чувството за надмощие и принадлежност към една общност с европейските имперски сили. Множеството проспериращи християни демонстрират естествено желание да съчетаят икономическият успех с политическата власт. Това им бива отказвано. Османската империя е мюсюлманска империя, където на християните се разрешава да живеят. Мюсюлманите доминират както в демографско, така и в политическо отношение. Недоволството от политическата ситуация трябва да е било мощен фактор за национализма на християнските етнически групи. С икономическият напредък на християните тяхното самочувствие се изправя срещу това на мюсюлманите, като се основава на чувството им за превъзходство по религия и вековна доминация. Когато се появява възможност за обрат, тя охотно е оползотворена.
Религиозният елемент в национализма на малцинствата има две значителни проявления. Първо, той захранва безкомпромисната интензивност и чистотата на самата националистическа идея. Враговете се изправят не само срещу националните аспирации на противника, те се изправят срещу Бога. Това улеснява атаките срещу онези, които са обявени за враг на народа. Религиозният национализъм също позволява лесно назоваване на врага. Както ще стане ясно по нататък, мюсюлманите като такива се възприемат като национални врагове от всяка друга националистическа група. Те не е трябвало да бъдат толерирани като част от нацията, защото не са били етнически братя, нещо повече, те са били „неверници“. Това е една от причините, която води до насилственото изселване на мюсюлмани, съпровождаща всяка национална революция.
19
През XIX век историята на мюсюлманските жертви в новият национализъм започва с Гръцката революция от 1821 година. Сърбите въстават преди това, но тяхната съпротива, насочена предимно към властването на еничарите в Сърбия, носи малко от белезите на националните въстания, които избухват през следващият век. Гръцкото недоволство бележи началото на поредица от социални движения, които се характеризират с изтребление и изселване на мюсюлманите от техните земи. Гръцката революция създава модел, който по-късно следват и други национални бунтове в османската империя.
Report Spam
Logged
Ben Atilla Mustafa (Zuahid) Blazhev
Pages: [
1
]
Go Up
Print
« previous
next »
Jump to:
Please select a destination:
-----------------------------
Български Форум
-----------------------------
=> Дискусии, коментари
=> Мястото на Atilla Blazhev
-----------------------------
Türkçe Forum
-----------------------------
=> Tartışmalar, yorumlar
=> Teo'nun Köşesi
-----------------------------
Култура и Изкуство / Kültür Sanat
-----------------------------
=> Култура и Изкуство / Kültür Sanat
-----------------------------
Помак Форум
-----------------------------
=> Помак Форум
-----------------------------
Forum in English
-----------------------------
=> Forum in English
Powered by
EzPortal
Loading...