Митове и легенди за 03.03.1878 г.

Към всичко казано дотук трябва да добавим и факта, че до 1908 г. България, като васална на Турция държава изплаща и част от военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877-1878 г. Годишната вноска по нея възлиза на 2 272 млн. зл. лв. От 1881 г. плащането попада в Управлението на османския държавен дълг (който от 1881 г. се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята) като част от погасяването на външните кредити на империята-сюзерен.

В крайна сметка не Сан Стефанския договор, а Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално орязана! С този договор България се появява с името си. От „Балканска област“ в Сан Стефано ставаме „Княжество България“. Русофилският прочит на българската история обаче води до това неизгодният за България като правен статут най-вече Санстефански предварителен договор да бъде смятан за благоприятен и деняю на освобождението за сметка на Берлинския договор, като дори датата на подписване по нов стил (3 март) да бъде национален празник.

40 години след Сан Стефано през 1918 г., на същата дата 3 март, но в град Брест – Литовск (днес Брест) в България подписва един друг договор, който и до днес остава неизвестен за огромна част от българския народ и силно подценяван и дори неглижиран от родната историография.

40 години след Сан Стефано отново има война, която не е двустранна между Русия и Османската империя, а общоевропейска и световна. Този път Русия не е победител, а е победена държава от коалицията на т. нар. Централни сили – Германия, Австро-Унгария и Османската империя, към която през 1915 г. се присъединява и България. Този акт на българската държава, осъществен в името на националното обединение, което Русия никога не гарантира и се бори с цялата си мощ да не го допусне води през 1915 г. до скъсването на дипломатическите отношения с „освободителката“ – за втори път след 1886 г. Нещо повече, Русия обявява война на България. Това става с манифест на руския император от 5/18.10.1915г. В манифеста си император Николай II обвинява България в „измяна на славянското дело“ и „черна неблагодарност“, защото“скоро след освобождението си от турско робство с братската любов и кръв на руския народ, открито застава на страната на враговете на християнството, славянството и Русия.“

„Измяната“ и „предателството“ са дежурните обвинения на руските управници, оправени против българите, когато те не водят русофилска политика и не се подчиняват на руския диктат. „Измяната на Бългрия на славянското дело“ става аксиома в руската външна политика и се пуска в употреба периодично като упрек и обвинения спрямо българските управници винаги, когато те следват своя политика, независима от Русия. Така е и в случая от 1915г. по време на Първата световна война. Става дума за типична руска политическа пропаганда, която напада и ругае България винаги, когато тя се мъчи да изплува от руската опека. Тази мотив в руската пропаганда се възпроизвежда и като историографска теза от много руски историци и до наши дни.

С вкарването му в употреба се обоснова последващата заплаха България да бъде наказана, защото тя не е руско оръдие и не плува във водите на руската балканска политика, т.е. надраснала е за разлика от Сърбия до положение да не бъде руско протеже на Балканите, а да следва своя национален политически курс. С манифеста на императора руската дипломация отново доказва, че страда от дълбоко непознаване на българската политика и дори психологията на българския народ. Император Николай II третира българите като недоразвити и недорасли за провеждане на своя национална политика. Затова всеки опит в тази насока се свързва с чуждо, небългарско по правило „немско“ влияние. Това между впрочем е традиция в руската дипломация. Дори набедения за българофил граф Н. Игнатиев счита българите за изостанало и примитивно „славянско племе“.

Без да е гръмнала първата пушка в руската преса след манифеста на императора се заговаря за „български фронт“, на който Русия ще води война. Манифестът на императора отприщва силна антибългарската вълна, оглавена от славянофилите, които са най-буйни в антибългарските прояви през 1915г. в Русия. Точно тогава Московското славянско дружество публикува крайно враждебна спрямо България декларация. В нея се казва:

„Предвид предателското поведение на България по отношение на братския сръбски народ на извънредно заседание, Московският славянски комитет реши да се обърне към руския печат с осъждането на замисляната от българите братоубийствена война. Комитетът признава сръбските историческа и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните й, славещи сръбските царе и паметници, свидетелстват за сръбските права над Македония. Комитетът признава, че загубеното от сърбите на Косово поле през 1389 г. е било възвърнато през 1913 г. след кръвопролитна и победоносна война с турците. Българският народ трябва да помни, че в своето 500 – годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетените си турци, че е започнал възраждането си с борба срещу майката църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана до днес от просветения свят черна неблагодарност.

Нека Бог го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандовско княжество. Който и да излезе победител от тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България, вече не съществува.“

Документът е изключително важен, защото накратко формулира есенцията на вековната руска българофобия. Това е рядък случай, когато с декларация се заличава цяла държава и се отрича многовековната история на цял един народ – българския! Многократно ни се повтаря, че от есента на 1915г. нататък за Русия България не съществува. Заплашени сме заради „измяната“ с унищожение и гибел. Скоро от заплахи се преминава към действия. Започва руско-българската война от 1915-1918 г., за която в българските учебници няма нито ред. С категоричност можем да заявим, че това е най-укритата и най-цензурирана война в българската история. Тази война десетилетия наред, особено след 9.09.1944г. е тема табу, а и до днес се укрива.

Автор: Янко Гочев (Специално за Factor bg.)