Какво „празнуваме“ на 3 март?Отново възниква въпросът, какво всъщност празнува България на 3 март? Смислен отговор няма, защото политиката се е омесила с историята и при силната доминация на чуждата пропаганда за сметка на науката, се създава една изкривена представа за всичко случило се на 3 март 1878 година, а и в месеците, и годните след него.
22250_374__5За липсата на цялостно задълбочено осветляване на събитията от 1878г. влияние оказва и фактът, че оригиналът на Санстефанския договор е скрит от Русия и все още остава непознат за българите. Националните ни архиви съхраняват само копие на Санстефанския договор. Оригиналът си остава заключен дълбоко в руските архиви, до които достъп все още няма никой, особено български историци.
Това не е случайно, защото става дума за вековна политика, формирала един от най-тежките митове в българската история за „освободителната мисия“ на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ.
Този мит има своя генезис в миналото. За успешната му реализация спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техните български помагачи, както и кражбата на тонове от българските архиви след преврата на 9.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено завинаги в нейните „особени“ архиви.
В крайна сметка натрапеният и до днес от казионните историци руски прочит на българската история води до скриване на истината за събитията от 1878 г. и Санстефанския мирен договор.
Този прелиминарен (предварителен) мирен договор е сключен на19.02/3.03.1878 г.между Русия и Османската империя след края на тяхната война от 1877-1878г. Той не носи истинско (реално) освобождение на България, защото по същество е договор за преминаване от османска власт към безсрочна руска окупация на част от българските земи. Де факто в Сан Стефано се сменя едно владичество (османотурско) с друго (руско). Първото е наречено в българската историография понякога “робство“, а второто винаги се определя като “освобождение“.
Смяната на османското върховенство (господство) с руско владичество по договора от Сан Стефано е всичко друго, но не и освобождение.Забравя се и се скрива прозрението на Апостола на българската свобода Васил Левски: “Който ни освободи, той ще ни пороби“.
А уж всеки българин твърди, че познава и тачи неговите завети!Преди да анализираме основните клаузи на Санстефанския договор трябва да се спрем на целите на Русия във войната й с Османската империя от 1877-1878 г.Руските цели тогава не са били освобождението на България и това е доказано от обилна документация. Във всички мирни договори от Кючуккайнарджанския от 1774г. нататък за България не се споменава изрично. В манифеста от 12/24.04.1877 на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя два пъти се споменава за България, но само в общ контекст, не и със самостоятелно значение. Вместо за „българи“ се говори за „християни“ и „верноподаници“.
Следователно войната от 1877-1878 г. се води не за освобождението на България, а за решаването на руските цели по Източния въпрос.Главната стратегическа цел на Русия в Източния въпрос е овладяване на Цариград и Проливите и излаз на „топли морета.“ Балканската стратегия по Източния въпрос на руските императори, считащи се за наследници на византийските василевси обаче е несъвместима със самото съществуване на България като държава. Целта на Руската империя във войната от 1877-1878 г. е доста скромна – ревизия на унизителния за нея Парижки мирен договор от 1856 г., овладяване на Южна Бесарабия, с което тя стъпва на Долния Дунав, възстановяване на господството й в Черно море, доближаване до Проливите, териториални придобивки в Кавказ.
Решаването на българския въпрос като най-важна част на Източния въпрос по време на кризата от 1875-1878г. е средство, а не цел.Това е само етап към решаване на стратегическата цел на Русия на Балканите. Условията са доста благоприятни за Русия, защото тя действа с мандат на великите сили в Европа като пълномощник на „европейския концерт“. Това е важно, защото този „мандат“ носи предимства, но и недостатъци – всеки опит за самостоятелно (еднолично) решение на Източния въпрос от страна на Русия няма да се допуска. При подготовката на войната Русия сама ограничава обаче целите си като сключва тайни споразумения с Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Будапеща (януари-март 1877). С тях Русия осигурява дипломатическия неутралитет на Хабсбургите, но на висока цена, защото се съгласява с анексията на Босна и Херцеговина и се отказва да създава „голяма, компактна или друга славянска държава“ на Балканите. Така Русия сама погребва идеята за създаване на обединена България.
С тези тайни споразумения с Австро-Унгария Русия превръща войната за „освобождение“ на балканските християни в изпълнение на една империалистическа сделка. Австро-Унгария ще окупира Босна и Херцеговина, като в замяна на своя неутралитет ще даде право и възможност на Русия да окупира България и да си върне Южна Бесарабия, отнета й през 1856 г.
Всъщност Русия започва войната не веднага след потушаване на българското Априлско въстание през 1876 г., а едва след разгрома на Сърбия в нейната война против Турция през есента на с.г. Едва тогава император Александър II отправя ултиматума до Портата, скрепен с частична мобилизация на войските в Южна Русия. Този ултиматум всъщност спасява Сърбия от военен разгром. Следователно още при първата си намеса по време на Източната криза Русия показва своите предпочитания. Спасени са сърбите, а не българите. Следва посланическата конференция в Цариград от края на 1876 г., която трябва да изработи проект за реформи в полза на християните в Османската империя. Призракът на обединена България в проекта, одобрен от великите сили, с двете автономни български области плаши много Русия и тя се заема да не допуска създаването им, като ускорява избухването на войната. Ходът на войната е добре известен и на него няма да се спираме, защото не това е темата ни. Важен е резултатът от войната и мирното уреулиране на отношенията между победителя Русия и победената Османска империя.
