История на Палестина

[Atilla Blazhev]

Ционизъм, Първа световна война, Декларация Балфур (краят на деветнадесети век - 1917-та година)

Към 1895-та година населението на Палестина е около 500 000 души. По-малко от 10% от тях са евреи, като част от тях са коренни жители, а останалите са религиозни имигранти на палестинска територия.

През 1897-ма година в швейцарския град Базел, е свикан Първият ционистки конгрес. Организатор и идеолог на форума е Теодор Херцел. Участниците декларират, че целта на ционизма е (В Палестина да се създаде отечество за еврейския народ, обезпечено от публичното право).  Конгресът взима решение да се основе и Световна ционистка организация.

При създаването на организираното ционистко движение, ционистите не обръщат особено внимание на арабското население, и очакват че то доброволно ще се съгласи да бъде прехвърлено в останалите арабски държави. Намеренията на ционистите са, да привлекат милиони евреи от Европа, и така да сформират мнозинство в териториите на Палестина. Те започват да развиват земеделски стопанства в Петах Тиква, Ришон Лецион и други. А по-късно създават и нов град с име Тел Авив. Междувременно, арабското население в Палестина бързо нараства, и към 1914-та година, то достига около 615 000, докато евреите наброяват между 85 000 и 100 000.

По време на Първата световна война (1914 – 1918-та година) Палестина се управлява от военното правителство на Османската империя. Великобритания, Франция, Русия, а в последствие и Италия, започват преговори за подялбата на арабските райони в Османската империя. Така се стига до тайното споразумение Сайкс – Пико, което засяга сферите на влияние на европейските политически играчи. Тъй като в Палестина се намират светините на трите големи религии, първоначално се предвижда международен режим на управление.

На втори ноември 1917-та година, британският външен министър, сър Артър Джеймс Балфур пише писмо до лидера на еврейската общност в страната, лорд Ротшийлд. В това писмо Балфур излиза с декларация. (Че правителството на Негово Величество гледа благосклонно на основаването в Палестина на национален дом за еврейския народ, и ще положи всички усилия за да улесни постигането на това, като нека ясно да се разбере! Че няма да бъде направено нищо, което би било в ущърб на гражданските и религиозните права на съществуващите в Палестина нееврейски общности. Нито пък правата, или политическия статут, с който разполагат евреите, в която и да било друга страна). Декларацията Балфур е одобрена от кабинета, и така официално се дава подкрепа на идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от британския мандат в Палестина, след Първата световна война.

Лидерът на ционисткото движение, Хаим Вайцман, упражнява натиск, при изготвянето на Декларацията Балфур, и спечелва широка подкрепа чрез лозунга (Една земя без народ, за един народ без земя).

През месец декември на 1917-та година, Великобритания поема управлението на Палестина, чрез фактическа администрация, под формата на военно правителство.

Конференцията в Сан Ремо, начало на Британския мандат, палестински бунтове в Йерусалим (1918 г. – 1930 г.)

През 1918-та година, британското правителство изпраща послание до бившия управител на Мека, и настоящ крал на областта Хиджаз, Хусейн Бин Али, в което се посочва, че (частите на Антантата, са решили на арабската раса да бъде предоставена пълната възможност отново да формира една нация в света… колкото до Палестина, ние взехме решение, никой народ да не бъде подчинен на друг).

Все още се спори дали съдържанието на това писмо изразява различна позиция от Декларацията Балфур, или е по-скоро е въпрос на интерпретация. Великобритания поддържа тесни отношения с Хусейн, тъй като той е влиятелен политически фактор в Близкия изток, и инициатор на голямото арабско въстание срещу Османската империя, продължило от 1916 г. до 1918-та година.

През месец април на 1920-та година, в Сан Ремо, Върховният съвет на силите от Антантата, провежда международна конференция, за да определи мандатите на Лигата на нациите при администрирането на териториите в Близкия изток, управлявани дотогава от Османската империя. Според споразумението Сайкс-Пико. Палестина е определена за територия под международно управление, но на конференцията в Сан Ремо се взима решение, тя да премине под британска опека.

През 1922-а година, британското правителство излиза с т.нар. (Бяла книга на Чърчил), в която се обявява намерението на правителството да съдейства за (създаването на национален дом на еврейския народ в Палестина), но в същото време отхвърля идеята за една Палестина, която е изцяло еврейска, в смисъл на подчинено положение на арабското население, език и култура.

Междувременно, под егидата на Декларацията Балфур, започва широко мащабна имиграция на евреи от Европа, което води до анти-еврейски вълнения сред палестинците, в момента, когато страната е поставена под британски мандат. Лигата на нациите одобрява текста на мандата на Великобритания над Палестина, който включва в себе си и Декларацията Балфур, и признава (историческата връзка на евреите с Палестина) като основание за възстановяване на техния национален дом в Палестина.

През месец август на 1929-та година, в Йерусалим избухват палестински бунтове, свързани с дългогодишния спор между мюсюлмани и евреи, за достъпа до района около Стената на плача, която се намира в почти непосредствена близост до мюсюлманската светиня, джамията Ал-Акса.

На следващата година. Великобритания представя нова политическа позиция – т.нар. (Бяла книга на Пасфийлд).  В този документ от 1930-та година се посочва, че създаването на национално огнище на евреите в Палестина е въпрос, по който ще се оказва постоянна подкрепа, но той не е основополагащ за британския мандат. Съгласно политическата позиция на Великобритания, правителството възнамерява да изпълнява своите задължения както към арабската, така и към еврейската част от населението, и да разрешава конфликтите, които е възможно да възникнат, поради съответните нужди на всяка от двете групи.

Арабското въстание, комисията Пийл, Лондонската конференция, Билтиморската програма (1931 г. – 1942 г.)

В началото на 30-те години на 20-ти век, в резултат от нацистките гонения в Европа, започва масова емиграция на евреи по посока Палестина.

През периода 1936 – 1939-та година, Палестина е обхваната от Арабското въстание, което е израз на съпротивата срещу британското колониално управление, и нарастващата еврейска имиграция. На втората година от въстанието, е създадена Британска кралска комисия, или т.нар. Комисия Пийл, която трябва да разследва причините за сблъсъците между араби и евреи.

В доклада на комисията се посочва, че (опитите да се контролира отчуждаването на арабска земя в полза на еврейското население са се оказали неуспешни. В хълмистите райони, повече няма място за създаване на гъсто разположени еврейски, заселнически селища, а в равнините това е възможно само при известни условия).

Комисията Пийл препоръчва премахването на британския мандат, и разделянето на Палестина на две държави – арабска и еврейска, както и съпътстващо прехвърляне на арабското и еврейско население в съответната държава.

Недоволството сред арабите срещу про-ционистката политика в Палестина, съвпада с нарастващите страхове в Европа от нова световна война. През 1939-та година, Великобритания организира Лондонската конференция, с цел да помири двата враждуващи лагера. Разговорите обаче се водят не пряко между араби и евреи, а се провеждат паралелно, като англо-арабски, и англо-еврейски срещи. Арабите настояват за създаване на арабска държава в Палестина. Прекратяване на еврейската имиграция. Забрана върху продажбата на земя на евреи и прочие. Позицията на Еврейската агенция, ръководена от Давид Бен Гурион, изрично се противопоставя на създаването на арабска държава. Както и на отстъпки по отношение на еврейската имиграция.

Лондонската конференция от 1939-та година, приключва с (Бялата книга на МакДоналд), в която се предвижда създаване на палестинска държава или федерация от кантони с арабско и еврейско население след 10 години. Според документа, арабските представители ще имат мнозинство в бъдещото управление, в замяна на което ще трябва да има правни гаранции, по отношение на еврейското малцинство, и неговия национален дом. Имиграцията на евреи следва да бъде в рамките на 75 000 души в идните пет години, след което да се осъществява при съгласие от страна на арабите.

През 1942-а година, американските ционисти организират международна конференция в хотел "Билтмор" в Ню Йорк, където излизат с т.нар. Билтморска програма, която има за цел създаването на еврейска държава, чрез неограничена имиграция. В документа се посочва. (Че създаването на нов световен ред след победата във Втората световна война няма да може да се основава върху принципите на мира, справедливостта и равенството, докато не бъде разрешен проблема с липсата на отечество за евреите. Участниците в конференцията призовават вратите на Палестина да бъдат отворени: Еврейската агенция да бъде овластена, за да упражнява контрол върху имиграцията в Палестина, както и върху развитието на страната, включително разработването на не заселените и необработваеми земи. А Палестина да бъде обявена за Еврейска общност, интегрирана в структурата на новия демократичен свят). Тази програма се превръща в основна платформа на Световната ционистка организация.

[Atilla Blazhev]

Ционистки тероризъм, план на ООН за разделяне на Палестина, държавата Израел, Ан-Накба (1943 г. – 1948 г.)

Още от края на 30-те години групи от еврейски екстремисти, основните от които са (Иргун) и (Лехи) (известна също като Щерн), предприемат серия от насилствени актове срещу британското присъствие и арабското население в Палестина, и стават особено активни през 40-те години на ХХ в.

През 1944-та година, британският военен комисар сър Харолд Макмайкъл, успява да избегне от засада, устроена от групата (Щерн). Три месеца по-късно, на 6-ти ноември,  екстремистите от (Щерн) убиват в Кайро британския държавен министър по въпросите на Близкия изток, лорд Мойн. Според еврейските терористи, лорд Мойн е един от инициаторите на строгата политика по имиграцията, която Великобритания поддържа по отношение на Палестина. Той счита, че Палестина е твърде малка като територия, за да приеме милиони евреи от Европа. Убийството на лорд Мойн разгневява британския министър-председател Уинстън Чърчил, който е близък приятел на убития държавен министър по въпросите на Близкия изток.

Междувременно, ционистите засилват своя натиск срещу САЩ посредством конгресмени, които са техни лобисти. През 1945-та година, президентът Хари Труман призовава британското правителство да отвори вратите на Палестина, за допълнителна имиграция, на още 100 000 евреи от Европа.

Това е един от факторите, поради които Великобритания обявява намерението си да прекрати своя мандат в Палестина, и да предаде палестинския въпрос на Обединените нации, които са наследник на Лигата на нациите.

На 28-и април, 1947-а година, Общото събрание на ООН свиква своята първа специална сесия по този въпрос, и създава Специален комитет на Обединените нации за Палестина, който трябва да излезе с препоръки за бъдещото управление на Палестина. Няколко месеца по-късно. Общото събрание приема резолюция № 181 (ІІ) за бъдещото управление на Палестина. Резолюцията представя план за разделяне на Палестина на две държави – арабска и еврейска, свързани с икономически съюз. За палестинците, които съставляват 70% от населението, са отредени 47% от територията. Тъй като е свързан с три от световните религии, Йерусалим е обособен като (Corpus separatum), т.е. град под специален международен режим, администриран от Обединените нации.

Планът е посрещнат с радост от еврейското население, но палестинците не са удовлетворени от предложеното разделяне на територията. В Палестина започва гражданска война (1947 – 1948 г.), белязани години с насилие, най-вече в зоните със смесено население като Йерусалим и Хайфа. Терористичните ционистки групи (Иргун) и (Щерн) поставят бомби на автобусни спирки и пазари, палестинците отвръщат на атаките. Започва и първата вълна на масова емиграция на бежанци от Палестина.

На 9-ти април 1948-а година (Иргун) и (Щерн) обединяват сили при масовото клане в палестинското село Дейр Ясин близо до Йерусалим. Близо една-трета от населението на Дейр Ясин, което до тогава възлиза на 600 души, са убити. Жестокият погром засилва страха от други предстоящи кланета, и води до ескалация на бежанската вълна. По-късно през същата година са документирани и кланета в около 30 други палестински градове и села.

На 14-ти май 1948-а година  - един ден преди официалното изтичане на британския мандат и преди свикването на сесия на Общото събрание на ООН за приемане на нова резолюция за американски контрол над Палестина – Давид Бен Гурион прочита Декларацията за независимост на Израел, и обявява създаването на еврейската държава Израел. Еврейски военни части окупират по-голяма територия от определената им според Резолюция № 181 (ІІ) на ООН за разделяне на Палестина. А междувременно военни формирования от съседните арабски държави са навлезли в палестинска територия. Така, Гражданската война от 1947 – 1948 г. прераства в първата близкоизточна война.

През 1948 г. са обезлюдени над 500 палестински градове и села, като някои от регионите остават изцяло разрушени, а в други се настаняват еврейски имигранти, и променят имената на унищожените арабски селища. Повече от 800 000 палестинци са принудени да напуснат своите домове и земи. Процесът на етническо прочистване има за цел да принуди максимален брой палестинци да се изселят от земите си, за да стане възможно създаването на еврейската държава в Палестина и палестинците да се окажат малцинство в собствената си родина. В границите на палестинските територии, на които се създава Израел, остават около 150 000 палестинци, около една пета от които са изселници, но и до момента не им се позволява да се завърнат по домовете си, както не им се позволява и на останалите палестински бежанци.

Етническото прочистване през 1948 г., кланетата, принудителното изселване на палестинския народ, и лишаването му от собственост, се обозначават с термина „Ан-Накба”, който означава (катастрофа), (бедствие). Денят 15-ти май е определен за ден в памет на тази национална катастрофа – една тъжна годишнина, която палестинците отбелязват и до днес.

Палестински бежанци, израелски закони, ООП, Войната за водата, Шестдневната война (1949 г. – 1967 г.)

През 1949 г. Израел става член на ООН. В преамбюла на резолюцията за приемане се посочва изрично, че Израел се задължава да изпълнява Резолюция № 181 (ІІ) относно спазването на гражданските и политически права на палестинските граждани в рамките на тяхната територия. И Резолюция № 194 (ІІІ) относно правото на палестинските бежанци да се завърнат в своите домове, и създаването на Помирителна комисия за Палестина, за разрешаване на въпросите за териториите, бежанците, и статута на Йерусалим.

В края на същата година. Обединените нации създават Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), която да помогне на стотиците хиляди палестински бежанци, живеещи във временни лагери в съседните държави, с подслон, храна, медицинско обслужване и обучение.

Междувременно. Израел още от първите месеци на своето съществуване като държава вече е успял да окупира западен Йерусалим, както и около 78% от палестинската територия с изключение на Западния бряг на река Йордан, и Ивицата Газа. В следвоенните мирни споразумения от 1949 г. между Израел и неговите съседи се очертава т.нар. демаркационна Зелена линия. В последствие, тя се използва и за маркиране на границите между Израел и териториите, окупирани по време на Шестдневната война.

Израелското "правителство", започва да приема поредица от специални закони, чрез които конфискува имуществото на палестинските бежанци, а на емигриралите, забранява да се завърнат по домовете и селата си.

През 1950 г. Израел приема т.нар. закон за собствеността върху имотите на граждани, които не са в страната, който изиграва водеща роля за развитието на израелската държава. От общо 370 нови еврейски заселнически селища, създадени между 1948 г. и 1953-та година 350 са върху земя и имоти, отнети от палестинците по силата на този закон. През 1954 г. над 1/3 от еврейското население на Израел живее върху експроприирана по силата на този закон палестинска земя. А близо 1/3 от новите имигранти в Израел (около 250 000 души) се заселват в градски райони, напуснати от палестинските бежанци.

През 1954 г. Израел приема т.нар. закон за недопускане на инфилтрацията на въоръжени или невъоръжени хора в Израел, или от Израел, към враждебно-настроени съседни държави. Целта е да не се допусне завръщането на палестинските бежанци в Израел, и да се даде възможност за тяхното ре-експулсиране. По отношение на палестинците, които са изселени в рамките на територията на новосъздадената израелска държава, законът позволява те да бъдат експулсирани от Израел, ако се опитат да се завърнат в своите си родни места.

В края на 1956-та година, избухва т.нар. Суецка криза, при която Великобритания, Франция и Израел започват военни действия срещу Египет, с цел придобиване на контрол върху Суецкия канал, и части от Синайския полуостров. От тази война Израел излиза с нараснало военно и политическо самочувствие.

Арабските държави инициират създаването на организация, представляваща палестинците, и така през 1964-та година, се създава Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която прокламира (правото на палестинския арабски народ върху неговото свещено отечество Палестина, и потвърждава неизбежността на борбата за освобождаване на узурпираните земи).

През същата година Израел влиза във военни сблъсъци със своите арабски съседи за контрол върху водните ресурси в басейна на река Йордан. Тези конфронтации стават известни като (Войната за водата) и продължават до 1967-ма година. Поводът е. Израелският национален, водопреносен проект за изпомпване на вода от река Йордан, което според Сирия и Йордания представлява едностранен акт на използване на водни ресурси. (Войната за водата) се счита за един от основните фактори, довели до Шестдневната война, през 1967-ма година.

Шестдневната война между Израел и Египет, Йордания и Сирия избухва през месец юни. След подпомогната от вън офанзива на Израел, неговата армия окупира и останалата част от Палестина  – Западния бряг, включително и източен Йерусалим, който до този момент са под контрола на Йордания: Ивицата Газа, и полуостров Синай, които дотогава са били под опеката на Египет: както и сирийските, Голански възвишения. След като окупират тези палестински територии, израелските власти започват да конфискуват земите на палестинците, и да изграждат нови заселнически селища. Статутът на териториите, завладени от Израел по време на Шестдневната война, както и хуманитарните проблеми, свързани с новата вълна от принудително изселени бежанци, остават и до днес, едни от основните пунктове на неразбирателство в конфликта между палестинците и Израел. Израелската държава не се съобразява с Резолюция № 237 на ООН за улесняване завръщането на бежанците, издадена броени дни след приключването на Шестдневната война, нито с резолюция № 242 на Съвета за сигурност от месец ноември 1967-ма година, относно изтеглянето на израелските войски от териториите, окупирани по време на войната, и прекратяването на заплахите и демонстрациите на агресия.

[Atilla Blazhev]

Ясер Арафат и ООП, военната офанзива на Йордания, споразумения от Кемп Дейвид (1968 г. – 1978 г.)

В началото на 1968 г. движението (Фатах) в Палестина, което вече има почти десетгодишен опит като национално движение, обявява политическа програма, в която призовава към създаването на демократична държава в Палестина, където араби и евреи да живеят заедно без дискриминация. Една година по-късно, един от членовете на движението – Ясер Арафат – е избран за председател на изпълнителния комитет, на Организацията за освобождение на Палестина.

През месец септември на 1970-та година, напрежението между палестинците в Йордания, и правителството на тази страна ескалира до открит сблъсък. След като Израел окупира Западния бряг през 1967-ма година в Йордания, се изселват като бежанци големи групи палестинци, част от които продължават своята съпротивителна дейност срещу Израел. Йорданската армия повежда тотална военна кампания срещу дейността на ООП, и в крайна сметка палестинските части са принудени да се изтеглят от Аман в южен Ливан. Този конфликт, който продължава до средата на месец юни 1971-а година, е известен под името (Черният септември). ООП губи от военна гледна точка в бойните действия, но спечелва признание като организация, представляваща интересите на палестинския народ. През 1974-та година, Арабската лига, а в последствие и ООН, признават ООП като единствен легитимен представител на палестинците.

През 1972-та година, започва серия от политически убийства на представители на Палестина, и ООП в няколко европейски столици, зад които стои Израел. Наказателните акции, които продължават около 20 години, са в отговор на убийството на израелски атлети и треньори по време на Олимпийските игри в Мюнхен.

През месец октомври на 1973-та година, между Израел и коалиция от арабски държави, водени от Египет и Сирия, избухва четвъртата арабо-израелска война, или т.нар. Война по време на Йом Кипур. Офанзивата е насочена срещу израелските позициите в Синайския полуостров, и Голанските възвишения, окупирани от Израел, в хода на Шестдневната война, през 1967-ма година. Към края на месеца, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция № 338 за прекратяване на огъня, и започване на преговори между страните, с цел да се положат основите за справедлив и траен мир в Близкия изток.

Световната организация предприема редица инициативи през следващите години, свързани с палестинския въпрос. През 1974-та година, ООН приема Резолюция № 3236, с която потвърждава неотменимите права на палестинския народ, като право на самоопределение, национална независимост и суверенитет. Както и правото на палестинците на завръщане в техните домове и имоти. На ООП е предоставен статут на наблюдател в сесиите и работата на Общото събрание на ООН. През следващата година, ООН създава комитет от 20 държави – членки, който трябва да препоръча програма за осъществяване на правата на палестинския народ. Същевременно се приема и резолюция № 3397, с която ционизмът се класифицира като вид расизъм.

През 1977-ма година, воденото от Менахем Бегин правителство на Израел, разгръща вълни от истинска заселническа колонизация на окупираните през 1967-ма година територии.

В началото на следващата година американският президент Джими Картър прави изявление, с което признава правото на палестинците да имат свое национално огнище. След няколко месеца той става домакин на срещата на високо равнище, между египетския президент Ануар Садат, и израелския министър-председател Менахем Бегин в Кемп Дейвид. Две споразумения се сключват по време на тази среща, като първото от тях, наречено „Рамка на мира в Близкия изток”, и се отнася пряко до палестинския въпрос. В него се постановява, че след преходен период, не по-дълъг от пет години, трябва да бъде избрана палестинска автономна власт за Западния бряг и Ивицата Газа, която да замени израелското военно управление. В срок до три години, следва да се проведат нови преговори въз основа на Резолюция № 242 на Съвета за сигурност от 1967-ма година, за да се определи окончателния статут на тези две окупирани територии. Статутът на Йерусалим не е обект на споразуменията от Кемп Дейвид. По силата на второто споразумение, сключено на тази историческа среща, Израел се оттегля изцяло от Синайския полуостров, който остава във владение на Египет.

На 29-ти ноември 1978-а година, по инициатива на ООН за първи път се отбелязва Международният ден за солидарност с палестинския народ.

Заселници, Венецианска декларация, бежанските лагери Сабра и Шатила, планът на Рейгън (1979 – 1985-та година)

През месец март, на 1979-та година. Съветът за сигурност на ООН, приема Резолюция № 446, според която (политиката и практиката на Израел, за основаване на селища в окупираните пред 1967-ма година палестински, и други арабски територии, нямат правна валидност, и съставляват сериозна пречка пред постигането на пълен, справедлив и траен мир в Близкия изток). Документът се позовава и на четвъртата Женевска конвенция, която е международният правен инструмент, приложим в контекста на окупираните палестински територии. Резолюция № 446 призовава Израел да се въздържа от прехвърлянето на свои граждани в окупираните територии, или да променя техния демографски състав. Това е първата, от многото резолюции на ООН, насочени срещу изграждането на заселнически селища.

Поради нарастващото напрежение в между араби и евреи, европейските страни решават да се намесят в координираните от САЩ преговори. Деветте страни-членки на Европейската икономическа общност, провеждат среща на върха през месец юни на 1980-та година, и приемат т.н. Венецианска декларация, според която (най-сетне трябва да се намери справедливо решение на палестинския проблем, който не просто проблем на бежанците. На палестинския народ… трябва да бъде предоставена възможност… да упражни своето право на самоопределение).  Декларацията призовава в мирните преговори да бъдат включени и палестинския народ, и най-вече неговият представител ООП.

Месец по-късно. Кнесетът на Израел, приема т.н. (Основен закон: Йерусалим – столица на Израел) и така утвърждава статута на Йерусалим, като (вечната и неделима столица) на нацията. Реакцията на Съвета за сигурност на ООН не закъснява. И през месец август на 1980-та година, организацията приема Резолюция № 478, в която този закон е обявен за (недействителен и невалиден), както и за (акт, който трябва да бъде отменен). В резолюцията се призовават, държавите-членки да оттеглят своите дипломатически мисии от свещения град.

На следващата година Съветският съюз излиза с инициатива за мир в Близкия изток. Инициативата на съветския президент Леонид Брежнев, включва международна конференция под егидата на ООН, и призовава за създаване на палестинска държава. Междувременно. Египетският Президент предлага в мирните преговори да участват Израел и ООП. Но израелският Министър-председател отхвърля предложението. Нарастващата популярност и признание за ООП не се приемат добре от израелските власти.

В началото на месец юни на 1982-а година, Израел отново осъществява инвазия в Ливан, която е втората в отношенията между двете страни след конфликта от 1978-а година, когато Израел навлиза в Ливан, за да изтика частите на ООП на север от река Литани, но е принуден да се оттегли частично заради изпратените миро-опазващи части на ООН. При втората си инвазия в Ливан, израелската окупационна армия, окупира цялата южна част на страната, и обсажда Бейрут. През месец август, членовете на ООП започват да напускат ливанската столица, и ръководителят на организацията, Ясер Арафат, се отправя със своите части към Тунис. На 14-ти септември, при атентат е убит ливанския Президент, Бешар Джемайел – както се разбира в последствие, извършителят на атентата е агент на сирийското разузнаване. Часове след убийството на Джемайел, израелският министър на отбраната тогава, Ариел Шарон решава, че армията трябва да влезе в западен Бейрут. Израелската армия обкръжава палестинските бежански лагери Сабра и Шатила, и поставя контролни пунктове на входовете, а израелски танкове започват артилерийски обстрел. Това дава възможност на ливанските пара-военни милиции и фалангисти да нахлуят в лагерите, и под израелски надзор да извършат клане на над 800 цивилни палестинци, включително жени и деца. Репортерска камера на лондонската информационна агенция (Visnews) заснема как израелските войници не позволяват на палестинци, които се опитват да избягат от двата лагера, да преминат през контролните пунктове, и ги връщат обратно в Сабра и Шатила, ставайки така по този начин, жертва на фалангистките убийства.

След броени дни, американският президент Роналд Рейгън излиза със своя инициатива за разрешаване на конфликта. В духа на препоръките от Кепм Дейвид, инициативата на Рейгън предвижда петгодишен преходен период, който да започне със свободни избори за автономна палестинска власт, и призовава за замразяване на заселническата активност. В предложението на САЩ не се подкрепя нито създаването на палестинска държава на Западния бряг и в Ивицата Газа, нито анексирането или постоянния контрол на Израел върху тези територии. Планът на Рейгън е отхвърлен от Израел.

През 1985-та година, Израел признава, че от пет години провежда операция за транспортиране на членове на етиопската еврейска общност на фалашите в Израел. В същата година е постигнато споразумение, според което ще се създаде конфедерация между бъдещата палестинска държава и Йордания.

[Atilla Blazhev]

Първата Интифада, Мадридската конференция, Споразумението от Осло (1986 – 1996-та година)

Строителството на нови заселнически селища, и пренасочването на евреи към окупираните палестински територии продължава. За две-три години, еврейските заселници в Западния бряг и Ивицата Газа, са се увеличили почти двойно – в Западния бряг те надхвърлят 44 000, а в Газа са близо 2 000.

На 8-ми декември 1987-а година, избухва палестинската Интифада (или както става известна в последствие – Първата Интифада) – въстание срещу израелската окупация на палестински територии. Инрифадата започва от бежанския лагер Джаабалия, след което въстаническата вълна бързо обхваща Ивицата Газа, Западния бряг и източен Йерусалим.

Палестинската Интифада продължава до 1993-та година, и като цяло се изразява в гражданско неподчинение и съпротива срещу окупаторите. Тя няма характер на въоръжено или партизанско движение. Палестинците организират общи стачки, бойкотират израелските продукти, отказват да плащат данъци, издигат барикади по улиците и рисуват графити с анти-израелски лозунги.

ООП поема част от лидерските функции, но като цяло въстанието се ръководи от местни съвети, които организират свои мрежи за предоставяне на образователни (израелските власти затварят училищата като наказателна мярка) и здравните услуги, както и за доставки на хранителни продукти.

Към края на месец декември на 1987-а година, Съветът за сигурност на ООН излиза с Резолюция № 605, с която осъжда израелските действия, нарушаващи човешките права на палестинския народ в окупираните територии.

В средата на месец януари на 1988-а година, Израел обявява, че интифадата ще бъде посрещната с (политика на железния юмрук), която включва масови арести, побои с чупене на кости, депортация, разрушаване на домове и частна собственост, използване на бойни патрони срещу демонстрантите.

На фона на тези събития, йорданският крал обявява отпадането на обвързаността на Западния бряг с Йордания, а на 15-ти ноември, Палестинският национален съвет приема Декларация за независимостта на Палестина. Действията на Израел имат силен негативен отзвук по целия свят, и много страни признават палестинската държава.

През месец май на 1989-та година, израелското правителство излиза с мирна инициатива, която потвърждава споразуменията от Кемп Дейвид, но същевременно отхвърля палестинската държава, промяната на статута на Западния бряг и Газа, както и всякакви преговори с ООП.

Следващата година бележи връх в емиграцията на евреи от Съветския съюз в Израел  – 187 000 души за една година.

В края на месец октомври на 1991-а година в Мадрид е свикана Близкоизточната мирна конференция, под председателството на президентите Буш-старши, и Михайл Горбачов, в която ООП не участва. Но палестинският народ е представен със своя делегация, избрана от ООП. Конференцията има за цел да започне мирен процес, чрез преговори между Израел и палестинците, както и с участието на други арабски държави.

На 13-ти септември 1993-та година, във Вашингтон в присъствието на председателя на ООП Ясер Арафат, израелския Министър-председател Ицхак Рабин. И американския президент Бил Клинтън, ООП и Израел подписват Декларация за принципите на споразумението за временно самоуправление, известна също като Споразумението от Осло. (Тъй като самият текст е подготвен по време на тайни преговори в норвежката столица). Осъществява се и знаменитото ръкостискане между Арафат и Рабин. Споразумението предвижда петгодишен преходен период и избори за местна палестинска власт, като преговорите за Йерусалим, бежанците и заселническите селища трябва да започнат не по-късно от третата година. Целта на процеса е да бъде приложена Резолюция № 242 от 1967-ма година, на Съвета за сигурност.

През месец юли на 1994-та година, Ясер Арафат се завръща в Палестина и установява главната си квартира в Газа. Завръщането му е приветствано от десетки хиляди палестинци. Месец по-късно ООП и Израел подписват Споразумение за предварително предаване на властта и отговорностите. Палестинската автономия се формира в съответствие със Споразумението от Осло, като междинен орган за период от пет години, по време на които следва да приключат преговорите за окончателния статут.

Палестинският национален съвет провежда своя сесия през месец април на 1996-та година, и решава да отмени (онези постановки от Хартата на ООП, които противоречат на писмата, разменени между ООП и правителството на Израел през месец септември на 1993-та година (т.е. преди подписването на Декларацията за принципите).

В края на месец септември на 1993-та година. Съветът за сигурност приема резолюция № 1073, с която призовава за незабавно прекратяване и отмяна на всички актове, водещи до изостряне на ситуацията, обезпечаване на сигурност и защита на палестинския народ, и своевременно прилагане на постигнатите договорености.

Срещата в Кепм Дейвид, Втората Интифада, срещата в Тааба, (пътната карта за мир) (1997 – 2004-та година)

През месец април на 1997-а година, ООН свиква Извънредна специална сесия, по въпроса за (Незаконните израелски актове в окупирания източен Йерусалим, и останалата част от окупираните палестински територии).

На следващата година ООН приема Резолюция № 52/250, озаглавена (Участието на Палестина в работата на Обединените нации) и по изключение предоставя на Палестина допълнителни права за участие, с каквито се ползват изключително държавите-членки. В средата на месец декември същата година, американският президент Бил Клинтън посещава Ивицата Газа и Витлеем, с което става първият Президент на САЩ, посетил Палестина, и влязъл в контакт с палестинските лидери и институции на тяхна територия.

Две години по-късно. През месец юли на 2000-та година, се провежда Близкоизточната мирна среща на високо равнище в Кемп Дейвид, в която участват президентът Клинтън, израелският Министър-председател Йехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Срещата приключва без да се постигне съгласие по (окончателното разрешаване на въпроса) между Израел и Палестина. Четири са основните спорни пунктове – територията на суверенната палестинска държава: статутът и разделянето на Йерусалим, най-вече района на Храмовия хълм: правото на завръщане на палестинските бежанци по родните им места: и сигурността на Израел, включително и управлението на водните ресурси в Западния бряг.

В края на месец септември на 2000-та година, избухва Втората интифада, известна също като (Интифадата) (Ал-Акса) (като едноименната джамия в Йерусалим, която е третата по важност ислямска светиня в света). Сред причините за избухване на конфликта се посочват неуспехът на срещата в Кемп Дейвид, както и посещението на опозиционния израелски лидер Ариел Шарон в района на Храмовия хълм в близост до джамията (Ал-Акса), което се възприема като знак, за потенциалното израелско господство над тази част от града. По време на Втората Интифада, освен масови протести и стачки, палестинците влизат и във въоръжени сблъсъци с израелски части, и изстрелват ракети Касам в Израел.

Палестинската автономия и Израел отново сядат на масата на преговорите през месец януари на 2001-а година, по време на срещата на високо равнище в египетския град Тааба. Двете страни се споразумяват, че съгласно Резолюция № 242 на Съвета за сигурност, демаркационните линии, определени на 4-ти юни 1967-а година, ще бъдат основата за очертаване на границите между Израел и палестинската държава. По отношение на Западния бряг, двете страни представят собствени варианти за териториални граници, докато по отношение на Ивицата Газа се разбират, че тя остава под управлението на Палестина. Принципно и двете страни приемат предложенията на Президента Бил Клинтън, направени малко преди изтичането на неговия мандат през 2000-та година, за палестинско управление в арабските квартали на Йерусалим, и израелското управление в еврейските квартали на свещения град. И двете страни приемат идеята Йерусалим да има статут на открит град, и същевременно да бъде столица на двете държави. Палестинската автономия и Израел, разменят паметни записки по въпроса за връщането на бежанците. По въпроса за сигурността, също се постигат компромиси. Срещата приключва на 7-мия ден, поради предстоящите избори в Израел.

Междувременно безпощадните въоръжени нападения между израелци и палестинци в контекста на Втората интифада продължават със стотици жертви, предимно от палестинска страна. През месец юни 2002-а година, американският президент Джордж У. Буш очертава, т.н. (Пътна карта) за мир, предложена от САЩ, Европейския съюз, Русия и ООН. В замяна срещу придобиването на държавен статут, Палестинската автономия трябва да проведе демократични реформи, и да преустанови насилието. Израел на свой ред трябва да прекрати заселническата си дейност в Ивицата Газа и Западния бряг. Пътната карта предвижва три ясни фази в мирния процес, чиято цел е приключване на конфликта през 2005-та година. Израел незабавно реагира срещу изискването да преустанови заселническата дейност, и поставя други 14 условия, за да има мирни преговори.

Нещо повече. Именно през месец юни на 2002-а година, Израел започва усиленото строителство на Стената на апартейда в Западния бряг, която израелците предпочитат да определят като (защитна преграда). Местните еврейски общности подкрепят изграждането на Стената, и дори финансират със собствени средства някои от участъците и.

През месец март на 2003-та година, по настояване на САЩ за реформи в Палестинската автономия, Ясер Арафат назначава Махмуд Аббас за Министър-председател. В следващите месеци драматично се редуват периоди на насилие, което прекъсва изпълнението на Пътната карта, и примирие. Ръководителите на двете страни – Ариел Шарон и Махмуд Аббас, дори провеждат първото церемониално откриване на мирните преговори, но след около месец отново избухват въоръжени сблъсъци. Израел не се оттегля от окупираните палестински територии, нито пък замразява строителството на нови заселнически селища. И нападенията между палестинци и израелци продължават.

В средата на месец юли 2004-та година, американският президент Джордж У. Буш прави изявление, че е малко вероятно да се създаде палестинска държава до края на 2005-та година, поради продължаващата нестабилност и насилие в Палестинската автономия. Няколко месеца по-късно, на 11-ти ноември 2004 г. Ясер Арафат умира във френска болница от неизяснено заболяване, причинено вероятно от отрова.

[Atilla Blazhev]

Изтегляне на заселниците от Ивицата Газа, обсадата и войната срещу Газа. (Флотилията на свободата) (2005-та година – до момента)

През месец август на 2005-та година, израелският Министър-председател започва изпълнението на своя план за едностранно изтегляне от Ивицата Газа. Двадесет и едно селища на еврейски заселници са евакуирани от Ивицата Газа, както и четири селища от Западния бряг. Израел предава пълният вътрешен контрол над Ивицата Газа на Палестинската автономия. Но същевременно запазва своя контрол над границите, включително въздушното пространство, и териториалните води. Редица чуждестранни наблюдатели като Червеният кръст, Хюман Райтс Уоч и други, посочват, че изтеглянето не означава, че Израел престава да носи правна отговорност като окупационна агресорка в Ивицата Газа, тъй като доставките на вода, гориво и електроенергия, например, продължават да се контролират от Израел, като същевременно по въздух и море е забранен вносът или износът, на каквито и да било стоки.

В началото на месец януари на 2006-та година, израелският Министър-председател Ариел Шарон, получава масивен мозъчен кръвоизлив. Действащ, а в последствие и официално избран, Премиер на страната става Йехуд Олмерт.

Междувременно, в Палестинската автономия се провеждат избори, при които движението Фатах губи своите позиции, а движението Хамас бележи изборна победа. Между привържениците на тези две политически формирования се натрупва напрежение, което прераства в открити сблъсъци. Израел налага икономически санкции над окупираните територии, а напрежението между двете основни палестински политически групи ескалира във въоръжен конфликт през месец юни на 2007-ма година, след който движението Хамас поема управлението на Ивицата Газа, а Западният бряг остава под контрола на Палестинската автономия.

2007-ма година бележи и началото на продължаващата до момента израелска блокада над Ивицата Газа, под претекста на съображения за сигурност. Израел разрешава преминаването на много ограничен обем хуманитарни доставки в крайбрежния анклав, и редица международни организации като ООН, Червеният кръст и други, открито класифицират блокадата като незаконна, според Женевските конвенции. До момента Израел продължава да допуска много малък брой хора да преминат границата с Ивицата Газа, и налага изключителни ограничения върху вноса и износа на стоки, включително и на такива от първа необходимост, което води до срив в местната икономика и хуманитарна криза.

През зимата на 2008 – 2009-та година, Израел повежда война срещу Ивицата Газа, която продължава близо един месец. По време на израелската военна операция (Излято олово) биват обстрелвани цивилни обекти. Международната общност, както и израелски не правителствени организации, критикуват действията на израелската армия, които съставляват (наказателна операция срещу цялото население на Газа) и (непропорционална употреба на агресия срещу цивилни граждани). Широк негативен отзвук среща и използването на забранени оръжия като муниции с бял фосфор и обеднен уран от страна на израелските части. Броят на загиналите палестинци по време на война срещу Газа варира според различни източници между 1385 и 1440 (над 300 от които са деца), а броят на загиналите израелци е между 13 и 50.

След войната, в Ивицата Газа се наблюдава истинска епидемия от случаи на деца с малоформации по рождение. А болните от левкемия се увеличават два пъти. Според Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA) в Газа е налице сериозна хуманитарна криза, като 80% от населението не може да се издържа само, и е зависимо от хуманитарна помощ.

През 2010-та година продължава стриктният, и често непредсказуем израелски контрол върху внасяните в Ивицата Газа стоки. Освен строителните материали като цимент, стъкло и стомана, в тази окупирана палестинска територия често не се допускат храни в метални консерви, както и основни храни като леща, макаронени изделия и прочие. Дългата процедура по разрешаване на вноса на дадена стока, нерядко води до изтичане на срока на годност на продуктите.

Палестинците, които живеят в Западният бряг, също са подложени на не по малък тормоз от страна на окупационните израелски окупационни части. Израел активно продължава своята незаконна, заселническа дейност в Западния бряг и в Йерусалим. Еврейски заселници нападат палестинци, и разрушават палестинска собственост. Мирните протести срещу Стената на апартейда, в които се включват и международни поддръжници на палестинската кауза, се разпръскват със сълзотворен газ и гумени куршуми от израелски военни части.

На 31-ви май 2010-та година, израелските военноморски сили нападат хуманитарния конвой от шест кораба, известен с името (Флотилията на свободата), която флотилия пренася помощи за Газа. Израелските власти настояват да направят инспекция на пренасяните стоки и да посочат кои от тях се разрешава да бъдат внесени в Газа. Девет турски активисти на борда на кораба (Мави Мармара) са убити, а шестдесет пътника са ранени при израелското нападение.