Ясер Арафат и ООП, военната офанзива на Йордания, споразумения от Кемп Дейвид (1968 г. – 1978 г.)В началото на 1968 г. движението (Фатах) в Палестина, което вече има почти десетгодишен опит като национално движение, обявява политическа програма, в която призовава към създаването на демократична държава в Палестина, където араби и евреи да живеят заедно без дискриминация. Една година по-късно, един от членовете на движението – Ясер Арафат – е избран за председател на изпълнителния комитет, на Организацията за освобождение на Палестина.
През месец септември на 1970-та година, напрежението между палестинците в Йордания, и правителството на тази страна ескалира до открит сблъсък. След като Израел окупира Западния бряг през 1967-ма година в Йордания, се изселват като бежанци големи групи палестинци, част от които продължават своята съпротивителна дейност срещу Израел. Йорданската армия повежда тотална военна кампания срещу дейността на ООП, и в крайна сметка палестинските части са принудени да се изтеглят от Аман в южен Ливан. Този конфликт, който продължава до средата на месец юни 1971-а година, е известен под името (Черният септември). ООП губи от военна гледна точка в бойните действия, но спечелва признание като организация, представляваща интересите на палестинския народ. През 1974-та година, Арабската лига, а в последствие и ООН, признават ООП като единствен легитимен представител на палестинците.
През 1972-та година, започва серия от политически убийства на представители на Палестина, и ООП в няколко европейски столици, зад които стои Израел. Наказателните акции, които продължават около 20 години, са в отговор на убийството на израелски атлети и треньори по време на Олимпийските игри в Мюнхен.
През месец октомври на 1973-та година, между Израел и коалиция от арабски държави, водени от Египет и Сирия, избухва четвъртата арабо-израелска война, или т.нар. Война по време на Йом Кипур. Офанзивата е насочена срещу израелските позициите в Синайския полуостров, и Голанските възвишения, окупирани от Израел, в хода на Шестдневната война, през 1967-ма година. Към края на месеца, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция № 338 за прекратяване на огъня, и започване на преговори между страните, с цел да се положат основите за справедлив и траен мир в Близкия изток.
Световната организация предприема редица инициативи през следващите години, свързани с палестинския въпрос. През 1974-та година, ООН приема Резолюция № 3236, с която потвърждава неотменимите права на палестинския народ, като право на самоопределение, национална независимост и суверенитет. Както и правото на палестинците на завръщане в техните домове и имоти. На ООП е предоставен статут на наблюдател в сесиите и работата на Общото събрание на ООН. През следващата година, ООН създава комитет от 20 държави – членки, който трябва да препоръча програма за осъществяване на правата на палестинския народ. Същевременно се приема и резолюция № 3397, с която ционизмът се класифицира като вид расизъм.
През 1977-ма година, воденото от Менахем Бегин правителство на Израел, разгръща вълни от истинска заселническа колонизация на окупираните през 1967-ма година територии.
В началото на следващата година американският президент Джими Картър прави изявление, с което признава правото на палестинците да имат свое национално огнище. След няколко месеца той става домакин на срещата на високо равнище, между египетския президент Ануар Садат, и израелския министър-председател Менахем Бегин в Кемп Дейвид. Две споразумения се сключват по време на тази среща, като първото от тях, наречено „
Рамка на мира в Близкия изток”, и се отнася пряко до палестинския въпрос. В него се постановява, че след преходен период, не по-дълъг от пет години, трябва да бъде избрана палестинска автономна власт за Западния бряг и Ивицата Газа, която да замени израелското военно управление. В срок до три години, следва да се проведат нови преговори въз основа на Резолюция № 242 на Съвета за сигурност от 1967-ма година, за да се определи окончателния статут на тези две окупирани територии. Статутът на Йерусалим не е обект на споразуменията от Кемп Дейвид. По силата на второто споразумение, сключено на тази историческа среща, Израел се оттегля изцяло от Синайския полуостров, който остава във владение на Египет.
На 29-ти ноември 1978-а година, по инициатива на ООН за първи път се отбелязва Международният ден за солидарност с палестинския народ.
Заселници, Венецианска декларация, бежанските лагери Сабра и Шатила, планът на Рейгън (1979 – 1985-та година)През месец март, на 1979-та година. Съветът за сигурност на ООН, приема Резолюция № 446, според която (политиката и практиката на Израел, за основаване на селища в окупираните пред 1967-ма година палестински, и други арабски територии, нямат правна валидност, и съставляват сериозна пречка пред постигането на пълен, справедлив и траен мир в Близкия изток). Документът се позовава и на четвъртата Женевска конвенция, която е международният правен инструмент, приложим в контекста на окупираните палестински територии. Резолюция № 446 призовава Израел да се въздържа от прехвърлянето на свои граждани в окупираните територии, или да променя техния демографски състав. Това е първата, от многото резолюции на ООН, насочени срещу изграждането на заселнически селища.
Поради нарастващото напрежение в между араби и евреи, европейските страни решават да се намесят в координираните от САЩ преговори. Деветте страни-членки на Европейската икономическа общност, провеждат среща на върха през месец юни на 1980-та година, и приемат т.н. Венецианска декларация, според която (най-сетне трябва да се намери справедливо решение на палестинския проблем, който не просто проблем на бежанците. На палестинския народ… трябва да бъде предоставена възможност… да упражни своето право на самоопределение). Декларацията призовава в мирните преговори да бъдат включени и палестинския народ, и най-вече неговият представител ООП.
Месец по-късно. Кнесетът на Израел, приема т.н. (Основен закон: Йерусалим – столица на Израел) и така утвърждава статута на Йерусалим, като (вечната и неделима столица) на нацията. Реакцията на Съвета за сигурност на ООН не закъснява. И през месец август на 1980-та година, организацията приема Резолюция № 478, в която този закон е обявен за (недействителен и невалиден), както и за (акт, който трябва да бъде отменен). В резолюцията се призовават, държавите-членки да оттеглят своите дипломатически мисии от свещения град.
На следващата година Съветският съюз излиза с инициатива за мир в Близкия изток. Инициативата на съветския президент Леонид Брежнев, включва международна конференция под егидата на ООН, и призовава за създаване на палестинска държава. Междувременно. Египетският Президент предлага в мирните преговори да участват Израел и ООП. Но израелският Министър-председател отхвърля предложението. Нарастващата популярност и признание за ООП не се приемат добре от израелските власти.
В началото на месец юни на 1982-а година, Израел отново осъществява инвазия в Ливан, която е втората в отношенията между двете страни след конфликта от 1978-а година, когато Израел навлиза в Ливан, за да изтика частите на ООП на север от река Литани, но е принуден да се оттегли частично заради изпратените миро-опазващи части на ООН. При втората си инвазия в Ливан, израелската окупационна армия, окупира цялата южна част на страната, и обсажда Бейрут. През месец август, членовете на ООП започват да напускат ливанската столица, и ръководителят на организацията, Ясер Арафат, се отправя със своите части към Тунис. На 14-ти септември, при атентат е убит ливанския Президент, Бешар Джемайел – както се разбира в последствие, извършителят на атентата е агент на сирийското разузнаване. Часове след убийството на Джемайел, израелският министър на отбраната тогава, Ариел Шарон решава, че армията трябва да влезе в западен Бейрут. Израелската армия обкръжава палестинските бежански лагери Сабра и Шатила, и поставя контролни пунктове на входовете, а израелски танкове започват артилерийски обстрел. Това дава възможност на ливанските пара-военни милиции и фалангисти да нахлуят в лагерите, и под израелски надзор да извършат клане на над 800 цивилни палестинци, включително жени и деца. Репортерска камера на лондонската информационна агенция (Visnews) заснема как израелските войници не позволяват на палестинци, които се опитват да избягат от двата лагера, да преминат през контролните пунктове, и ги връщат обратно в Сабра и Шатила, ставайки така по този начин, жертва на фалангистките убийства.
След броени дни, американският президент Роналд Рейгън излиза със своя инициатива за разрешаване на конфликта. В духа на препоръките от Кепм Дейвид, инициативата на Рейгън предвижда петгодишен преходен период, който да започне със свободни избори за автономна палестинска власт, и призовава за замразяване на заселническата активност. В предложението на САЩ не се подкрепя нито създаването на палестинска държава на Западния бряг и в Ивицата Газа, нито анексирането или постоянния контрол на Израел върху тези територии. Планът на Рейгън е отхвърлен от Израел.
През 1985-та година, Израел признава, че от пет години провежда операция за транспортиране на членове на етиопската еврейска общност на фалашите в Израел. В същата година е постигнато споразумение, според което ще се създаде конфедерация между бъдещата палестинска държава и Йордания.
