История на Палестина

Ционистки тероризъм, план на ООН за разделяне на Палестина, държавата Израел, Ан-Накба (1943 г. – 1948 г.)

Още от края на 30-те години групи от еврейски екстремисти, основните от които са (Иргун) и (Лехи) (известна също като Щерн), предприемат серия от насилствени актове срещу британското присъствие и арабското население в Палестина, и стават особено активни през 40-те години на ХХ в.

През 1944-та година, британският военен комисар сър Харолд Макмайкъл, успява да избегне от засада, устроена от групата (Щерн). Три месеца по-късно, на 6-ти ноември, екстремистите от (Щерн) убиват в Кайро британския държавен министър по въпросите на Близкия изток, лорд Мойн. Според еврейските терористи, лорд Мойн е един от инициаторите на строгата политика по имиграцията, която Великобритания поддържа по отношение на Палестина. Той счита, че Палестина е твърде малка като територия, за да приеме милиони евреи от Европа. Убийството на лорд Мойн разгневява британския министър-председател Уинстън Чърчил, който е близък приятел на убития държавен министър по въпросите на Близкия изток.

Междувременно, ционистите засилват своя натиск срещу САЩ посредством конгресмени, които са техни лобисти. През 1945-та година, президентът Хари Труман призовава британското правителство да отвори вратите на Палестина, за допълнителна имиграция, на още 100 000 евреи от Европа.

Това е един от факторите, поради които Великобритания обявява намерението си да прекрати своя мандат в Палестина, и да предаде палестинския въпрос на Обединените нации, които са наследник на Лигата на нациите.

На 28-и април, 1947-а година, Общото събрание на ООН свиква своята първа специална сесия по този въпрос, и създава Специален комитет на Обединените нации за Палестина, който трябва да излезе с препоръки за бъдещото управление на Палестина. Няколко месеца по-късно. Общото събрание приема резолюция № 181 (ІІ) за бъдещото управление на Палестина. Резолюцията представя план за разделяне на Палестина на две държави – арабска и еврейска, свързани с икономически съюз. За палестинците, които съставляват 70% от населението, са отредени 47% от територията. Тъй като е свързан с три от световните религии, Йерусалим е обособен като (Corpus separatum), т.е. град под специален международен режим, администриран от Обединените нации.

Планът е посрещнат с радост от еврейското население, но палестинците не са удовлетворени от предложеното разделяне на територията. В Палестина започва гражданска война (1947 – 1948 г.), белязани години с насилие, най-вече в зоните със смесено население като Йерусалим и Хайфа. Терористичните ционистки групи (Иргун) и (Щерн) поставят бомби на автобусни спирки и пазари, палестинците отвръщат на атаките. Започва и първата вълна на масова емиграция на бежанци от Палестина.

На 9-ти април 1948-а година (Иргун) и (Щерн) обединяват сили при масовото клане в палестинското село Дейр Ясин близо до Йерусалим. Близо една-трета от населението на Дейр Ясин, което до тогава възлиза на 600 души, са убити. Жестокият погром засилва страха от други предстоящи кланета, и води до ескалация на бежанската вълна. По-късно през същата година са документирани и кланета в около 30 други палестински градове и села.

На 14-ти май 1948-а година - един ден преди официалното изтичане на британския мандат и преди свикването на сесия на Общото събрание на ООН за приемане на нова резолюция за американски контрол над Палестина – Давид Бен Гурион прочита Декларацията за независимост на Израел, и обявява създаването на еврейската държава Израел. Еврейски военни части окупират по-голяма територия от определената им според Резолюция № 181 (ІІ) на ООН за разделяне на Палестина. А междувременно военни формирования от съседните арабски държави са навлезли в палестинска територия. Така, Гражданската война от 1947 – 1948 г. прераства в първата близкоизточна война.

През 1948 г. са обезлюдени над 500 палестински градове и села, като някои от регионите остават изцяло разрушени, а в други се настаняват еврейски имигранти, и променят имената на унищожените арабски селища. Повече от 800 000 палестинци са принудени да напуснат своите домове и земи. Процесът на етническо прочистване има за цел да принуди максимален брой палестинци да се изселят от земите си, за да стане възможно създаването на еврейската държава в Палестина и палестинците да се окажат малцинство в собствената си родина. В границите на палестинските територии, на които се създава Израел, остават около 150 000 палестинци, около една пета от които са изселници, но и до момента не им се позволява да се завърнат по домовете си, както не им се позволява и на останалите палестински бежанци.

Етническото прочистване през 1948 г., кланетата, принудителното изселване на палестинския народ, и лишаването му от собственост, се обозначават с термина „Ан-Накба”, който означава (катастрофа), (бедствие). Денят 15-ти май е определен за ден в памет на тази национална катастрофа – една тъжна годишнина, която палестинците отбелязват и до днес.

Палестински бежанци, израелски закони, ООП, Войната за водата, Шестдневната война (1949 г. – 1967 г.)

През 1949 г. Израел става член на ООН. В преамбюла на резолюцията за приемане се посочва изрично, че Израел се задължава да изпълнява Резолюция № 181 (ІІ) относно спазването на гражданските и политически права на палестинските граждани в рамките на тяхната територия. И Резолюция № 194 (ІІІ) относно правото на палестинските бежанци да се завърнат в своите домове, и създаването на Помирителна комисия за Палестина, за разрешаване на въпросите за териториите, бежанците, и статута на Йерусалим.

В края на същата година. Обединените нации създават Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), която да помогне на стотиците хиляди палестински бежанци, живеещи във временни лагери в съседните държави, с подслон, храна, медицинско обслужване и обучение.

Междувременно. Израел още от първите месеци на своето съществуване като държава вече е успял да окупира западен Йерусалим, както и около 78% от палестинската територия с изключение на Западния бряг на река Йордан, и Ивицата Газа. В следвоенните мирни споразумения от 1949 г. между Израел и неговите съседи се очертава т.нар. демаркационна Зелена линия. В последствие, тя се използва и за маркиране на границите между Израел и териториите, окупирани по време на Шестдневната война.

Израелското "правителство", започва да приема поредица от специални закони, чрез които конфискува имуществото на палестинските бежанци, а на емигриралите, забранява да се завърнат по домовете и селата си.

През 1950 г. Израел приема т.нар. закон за собствеността върху имотите на граждани, които не са в страната, който изиграва водеща роля за развитието на израелската държава. От общо 370 нови еврейски заселнически селища, създадени между 1948 г. и 1953-та година 350 са върху земя и имоти, отнети от палестинците по силата на този закон. През 1954 г. над 1/3 от еврейското население на Израел живее върху експроприирана по силата на този закон палестинска земя. А близо 1/3 от новите имигранти в Израел (около 250 000 души) се заселват в градски райони, напуснати от палестинските бежанци.

През 1954 г. Израел приема т.нар. закон за недопускане на инфилтрацията на въоръжени или невъоръжени хора в Израел, или от Израел, към враждебно-настроени съседни държави. Целта е да не се допусне завръщането на палестинските бежанци в Израел, и да се даде възможност за тяхното ре-експулсиране. По отношение на палестинците, които са изселени в рамките на територията на новосъздадената израелска държава, законът позволява те да бъдат експулсирани от Израел, ако се опитат да се завърнат в своите си родни места.

В края на 1956-та година, избухва т.нар. Суецка криза, при която Великобритания, Франция и Израел започват военни действия срещу Египет, с цел придобиване на контрол върху Суецкия канал, и части от Синайския полуостров. От тази война Израел излиза с нараснало военно и политическо самочувствие.

Арабските държави инициират създаването на организация, представляваща палестинците, и така през 1964-та година, се създава Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която прокламира (правото на палестинския арабски народ върху неговото свещено отечество Палестина, и потвърждава неизбежността на борбата за освобождаване на узурпираните земи).

През същата година Израел влиза във военни сблъсъци със своите арабски съседи за контрол върху водните ресурси в басейна на река Йордан. Тези конфронтации стават известни като (Войната за водата) и продължават до 1967-ма година. Поводът е. Израелският национален, водопреносен проект за изпомпване на вода от река Йордан, което според Сирия и Йордания представлява едностранен акт на използване на водни ресурси. (Войната за водата) се счита за един от основните фактори, довели до Шестдневната война, през 1967-ма година.

Шестдневната война между Израел и Египет, Йордания и Сирия избухва през месец юни. След подпомогната от вън офанзива на Израел, неговата армия окупира и останалата част от Палестина – Западния бряг, включително и източен Йерусалим, който до този момент са под контрола на Йордания: Ивицата Газа, и полуостров Синай, които дотогава са били под опеката на Египет: както и сирийските, Голански възвишения. След като окупират тези палестински територии, израелските власти започват да конфискуват земите на палестинците, и да изграждат нови заселнически селища. Статутът на териториите, завладени от Израел по време на Шестдневната война, както и хуманитарните проблеми, свързани с новата вълна от принудително изселени бежанци, остават и до днес, едни от основните пунктове на неразбирателство в конфликта между палестинците и Израел. Израелската държава не се съобразява с Резолюция № 237 на ООН за улесняване завръщането на бежанците, издадена броени дни след приключването на Шестдневната война, нито с резолюция № 242 на Съвета за сигурност от месец ноември 1967-ма година, относно изтеглянето на израелските войски от териториите, окупирани по време на войната, и прекратяването на заплахите и демонстрациите на агресия.