Война в Босна (War of Bosna)

Једна си једина моя Домовина... Једна си једина – Босна и Херцеговина“.

Това е история, за една държава, в която до скоро мирно съжителстваха няколко националности (сърби, мюсюлмани и хървати), но в която в края на 20 век, бяха извършени жестокости, потресли съвременният свят тогава.

Това е апел, отправен към всички трезво-мислещи градивни сили в България, да не забравя вродената си толерантност, и да не се поддава на манипулативни, националистически въздействия, и да не позволява това да се случи и в България.

Това в момента е разговор, за една неразбираема война, в която спечелиха единствено политиците, предизвикали я, за да търгуват с оръжие. Всяко едно оцеляло семейство е зачернено, защото е изгубило поне един свой близък.

Тук няма да срещнете думите забрава, умиротворение, защото никоя майка не ще прости и прежали детето си.

Най-тежката участ остава за живите - онези хиляди жени, деца, братя и сестри, които не знаят гробовете на близките си, за да ги оплачат, тъй като, за да бъдат прикрити престъпленията, телата им са препогребвани многократно, а общите гробове са десетки...

В периода 1991-1992 година, в качеството си на върховен главно-командващ на въоръжените сили на Република Сръбска, извършва терор и геноцид срещу мюсюлманското и хърватското население на територията, в т.нар. части от република "Сръбска".

Това са областите около Сребреница, Баня Лука и Дервента до границата с днешна Войводина и Хърватска. Именно в Сребреница, в навечерието на 21 век, под ръководството на генерал Ратко Младич, се осъществява най-масовото клане. Цели две години от 1993 г., градът е под обсада, като няма дори течаща вода. През 1995 г., когато градът е превзет от ООН, жителите правят опит да избягат, разделени на две. По-голямата половина е обкръжена и подложена на няколкодневен терор. Жени и деца са разделени от мъжете и бащите им, като са изпратени в специални "мюсюлмански лагери". В града са оставени единствено мъже и момчета над 13 години. Голяма част от тях са екзекутирани в Сребреница, и са изхвърлени в река Дрин, а други отведени в концентрационен лагер в Братунац (в днешна североизточна република Сръбска), десетки са хората, които не издържат на гледките там, и се самоубиват.

От клането в Сребреница няма нито един оцелял мюсюлманин, а откритите по-късно масови гробове са над 30. От останалата част – единици успяват да се спасят през гората и да стъпят на босненска, неутрална територия, другите са заловени, съблечени голи и натоварени в камиони и разстреляни. Оцелели са само малцината, които са се престорили на умрели.

Общо са избити повече от 8 000 човека, от които само убитите момчета до 24 г. са над 1 500.

КЪДЕ Е ООН?...

Факт е, че в този период Сребреница е обявена от ООН за "защитена зона" и там са изпратени холандски миротворци, които да бранят мирното население. Това обаче не се случва, не е оказана необходимата въздушна подкрепа, когато босненските сърби завземат града и околностите. Умиротворителите не предприемат никакви действия, с които да направят дори бегъл опит да изпълнят мисията и дълга си - да помогнат на не въоръженото местно население. Кървавият геноцид се осъществява пред погледа на световната организация и на целия свят, тогава когато никой не е вярвал, че престъпленията през Втората Световна война могат да бъдат повторени в днешни дни.

По-късно над 6000 жени се обединиха в асоциацията "Майките от Сребреница" и създадоха прецедент в международното право със съдебният си иск срещу ООН, но им остана само мъката и сълзите пред мемориалният комплекс "Поточари".

Не беше осъдена и Сърбия в делото: "Босна срещу Сърбия", да изплати обезщетения за това, че е подпомагала финансово дейността на Радован Караджич.

И тримата, изброени по-горе (Караджич, Младич и Орич), са врагове във войната, но имат една и съща съдба – осъдени са от Трибунала в Хага за военни престъпления и особено тежки престъпления срещу човечеството.

Това обаче едва ли би направило трагедията по-лека за оцелелите свидетели и въобще за поколения напред босненци.

ВМЕСТО КРАЙ - "МОСТАР"

Преди време бях в Църквеница (Хърватия). Там, на търговската улица, видях картина на моста от Мостар (Босна). Дълго го гледах и се разплаках, защото това е емблема, също свързана с войната.

През май 1993 г. по-голямата част от населението на града са етнически хървати. Те предприемат военни действия срещу босненските мюсюлмани (босненци) и завземат западната част на града. В стремежа си да придобият и източната част започват бомбардировки, в резултат на което избиват стотици мирни граждани. Разрушават и моста, етикетът на града "Starij Most".

През 2002 г. е построен наново, а градът след "Дейтънското споразумение", с което се слага край на гражданската война в Босна, се разполага в границите на Федерация "Босна и Херцеговина".

Завършвам историята си с "Мостар", защото днес по него минават сърби, мюсюлмани, хървати и дори българи. Мисля си, че той би могъл да бъде символ на прошката, обединението и надеждата, че историята ще спре да се повтаря и че децата ни няма да бъдат свидетели на други подобни жестокости.

Началото от химна на Босна и Херцеговина до 1998 г. (Една си и единствена моята Родина. Една си и единствена Босна и Херцеговина ...)

Земя, пропита с кръв и сълзи: Десислава Димова 10 Април 2009,