ЛАГЕРИТЕ НА СМЪРТТА, МРАЧНАТА И УЖАСЯВАЩА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ. (1) Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта "Слънчев бряг" край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат "ликвидарани". На много от техните досиета е написано "ЗН" "завръщането нежелателно". Предлагаме ви втората част на изповедта на Кольо Колев автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, "човек за човека е приятел и брат". Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили дори и учителите им от НКВД.
В лагера беше страшно, като в деветият кръг на ада както го описва Данте Алигиери. Товарехме камъни в кариерата с голи ръце. Ръцете ни бяха кървавящи рани, стенехме от болка. Вечер спяхме като мъртви. По някога през бараките чиито стени бяха изградени от дъски на един пръст разстояние минаваха змии - по скалите наоколо се бяха размножили хиляди от тях. Всички ходехме по нужда нощем в една кофа която на сутринта преливаше от нечистотии, но по непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин в бараката миришеше на разложена мърша.
Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им различни предмети в половите органи. Надзирателките Ръжгева и Куна избираха по-хубавичките от тях вечер и ги водеха до бъчвите с вода, караха ги да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират, защото иначе ги чакаше смърт.
През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце по обяд, се изпичаше се за 5 минути върху нажежените камъни. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до 6 вечерта, от тъмно до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. От нас непрестанно се лееше пот и кръв!
Началника на Трудово-Поправителният Лагер, Мирчо Спасов искаше от нас много, много работа. Свободно време нямахме. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Най-злобни и ожесточени към нас бяха няколкото цигани, криминални пресъпници с присъди, докарани от затвора за да бъдат нещо като помощници на надзирателите. Осъденият за убийства криминален престъпник Благо, или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиме с камъка който носим. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и те ни биеха за да кажем къде са избягалите. Шахо циганина пик се хвалеше с това, че е слаб в аритметиката и бъркаше нарочно при преброяването, за да може да ни бие отново. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на големците от БКП. Носехме на ръце по хълма дялани камъни, желязо, вода, цимент палат за висшите комунисти, построен с робски труд.
Убийствата ставаха по всевъзможни начини:С тояги, с инструменти, с ножове, с душене. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен който убиха един ден преди разтурянето на лагера. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Притичах до него и се опитах да го докарам в съзнание, прегръщах го, говорех му. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена стоманена лента около 25 см, изключително остра, заточена от двете страни. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно Бате-е, пази се! Погледнах лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи странично две дълбоки рани на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за нещо важно. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, с посинени лица и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.
Гноясалите и червясали рани на нас "лагерниците", бай Георги фелдшерът, лекуваше по този начин:
Със заострена клечка човъркаше и изкарваше червеите а после уринираше върху раната "за дезинфекция". Всеки болен беше обречен.
Веднъж един човек искаше да избяга с тръгващия влак, пълен с натрошени камъни и скочи от високите силози. Не можа да уцели вагона, падна на релсите и влака мина през краката му. Закараха го в болницата и само след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в моргата зад тоалетната където умря в съзнание в страшни мъки. Беше единственият жив между труповете на убитите през последните няколко дни.
Молеше за вода, стенеше от непоносимата болка, но ние не смеехме да приближим до него, за да му помогнем.
Помня две момчета дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Успяха да избягат, но техни роднини ги предали. Върнаха ги и ги убиха много мъчително. (Следва продължение)
